Макиавели, вярата и... слепотата

Често казваме на децата ни „Животът не е честен” и те ни гледат с огорчение и щета. През главите им минава опростена версия на: „Как е възможно животът да не е честен, като още от първите ни думи ни учат на идеи за състрадание, споделяне и равенство?”. И отговорът е прост - понятието за честност, което сме приели като ексклузивен термин, е човешка измислица, заедно с всичките гореизброени идеали. Това ни навежда на пърия проблем, който ще анализираме. Именно, че хората създават конструкти на вярата, които проектират върху реалността, надявайки се тя да се промени.

В книгата си Владетелят (Il Principe, букв. пр. Принцът), ренесансовият политически философ Николо Макиавели прави наръчник за поведение за млади принцове и дипломати. Той е базирал много от вярванията и писанията си на следното наблюдение: Познавал е редица държавници, които безотказно се придържали към светли идеали, доброта и в някои случаи алтруизъм. Познавал и такива, които използвали най-долните схеми и машинации, за да вземат това, което искат; които поставяли над всичко себе си и амбициите си за сметка на другите. Отново и отново Макиавели бил свидетел как първите падали все по-ниско и по-ниско, докато не завършвали всичките в разруха, а вторите, от друга страна, професионално просперирали.

Макиавели казал - макар, че един млад дипломат трябва да се стреми към правилни идеали, той е правилно да се учи от социално отхвърляните методи на паразитните му антиподи. В своята ера коренът на това общоприето отричане на егоистичната целенасоченост философът е намерил в христянството. Култура, която ни учи, че е добре да сме слаби под ударите на света и да вярваме, че някаква външна сила ще ни възнагради за мъките ни и ще ни избави и спаси, и че въпреки каквото и да е, сме равни пред тази сила. Тук идва и моята теза - когато човек бива непрестанно обсаждан от тежестта на живота от люлка до гроб, той няма как другояче да реагира, освен да се надява, че няма всичко да е напразно - че ще бъде възнаграден за мъките си. Всички сме си го мислили - когато си легнем да спим след много тежък ден на разочарование и си кажем „Иска ми се утре да се събудя и животът ми да е такъв и такъв, да ми се случи това и това”.

Хората, които продължавали да живеят живота си на тази вяра Макиавели наричал загубеняци. Реторично питал: „Има ли по-голям загубеняк от Исус?” - човекът е прекарал огромна част от живота си живеейки като бездомник, отхвърлян, измъчван по нечовешки начини и предаван от най-близките си. И накрая станал цар на цял свят що светува. Тази ситуация обърквала Макиавели, конфликтна е и за мен - в живота просто не става така. В природата слабият не бива възнаграден - бива убит. В природата обаче има честност и тя е много по-реална от тази, която хората сме си измислили - този, който се бори продължава напред. Затова казвам, че идеалите са безотговорни. Защото всеки човек и индивид е отговорен сам за себе си да живее своя живот ползотворно и пълноценно, със своите собствени усилия, стремежи и идеи. Напълно човешко е да не искаме да вярваме, че ще продължим да бъдем наранявани но както казах „Животът не е честен” е реплика към деца - зрял човек вече трябва да е отговорен за тази истина в себе си. Лошите преживявания винаги ще се случват и имат абсолютно право да се случват.

На другата крайност съществува и поведението на абсолютен егоизъм и прагматизъм. Понякога, изправени пред колосалните заплахи по пътя ни, нямаме избор освен да си кажем: „Оттук нататък ще се грижа само за себе си. Ще използвам всичко около мен за да достигна своето щастие.”. От английски идва поговорката Никой човек не е остров. Никой от нас не може да живее без любов и никой от нас не може да осъществи нищо без хора, които да го подкрепят. От това можем да извлечем, че абсолютният егоизъм - неизменната грижа за себе си е всъщност самоунищожително поведение.

Както казах, другият проблем е и в прекаленият прагматизъм. „Ще използвам хората и ресурсите около себе си без значение от моралните последици.”. Красотата е абстрактно качество. Да напишеш една книга, едно произведение на изкуството не е лесно. От друга страна стойността също е абстрактно качество. Парите сами по себе си нямат никаква практическа стойност, обаче е прието че те са ценни. Банкнотите в джоба ти и книгата, която четеш не се различават особено от тоалетната ти хартия. Прагматизмът не ражда нито стойност нито красота - всички знаем колко е лесно да се изгори един лист - дали има буквички по него, картинки на исторически фигури или щамповани цветенца с мирис на лавандула няма никакво значение.

Какво тогава е решението? Любовта и взаимопомощта не са просто заучени вярвания - те са част от човешката природа. Като социални същества е жизнено важно за нас да се грижим един за друг. Животът, по един невинаги приятен начин, е честен, а когато чувстваме че не е трябва да можем да се облегнем един на друг, да си разчитаме. Също така, както вече казах, вярвам, че част от отговора лежи в това да станем отговорни за мъките, през които минаваме. Да продължаваме напред въпреки тях, защото ние всъщност наистина биваме възнаградени от нашето страдание - то ни дава шанса да се развиваме, да бъдем нещо повече от нас самите.

Затова обичайте. Обичайте и страдайте. И гледайте напред!

Текст: Симеон Николов-Монката

10-те най-велики начала на книги

12-те най-велики обяснения в любов в литературата