Много поздрави

Миналата седмица, докато пътувах от Албена към София, слушах „Хоризонт". Или „Христо Ботев". Едно от двете, но със сигурност беше държавното радио. През по-голямата част се лееше поздравителен концерт, ама не от онези, в които пияни чичковци поздравяват останалите от масата, а от тези, в които лелички поздравяват внучетата си. Един ефир, изпъстрен от телефонни обаждания, които все едно нямаха край.

Пътувах и слушах, слушах и карах. Баби поздравяваха внуци, дядовци - бабите си. Братовчеди си честитяха, сестри се усмихваха на братята си. И то - чрез национален ефир. Изслушах цялото предаване и, съвсем честно, на моменти се просълзих - от умиление и, вероятно, от изпития предишната вечер алкохол.

Защото, приятели, слушах най-позитивното нещо от много време насам. Слушах българи, които никой никога няма да интервюира, никой никога няма да пусне в ефир, никой никога няма да забележи. Слушах как си пожелават нещо хубаво. Един на друг. Жена поздрави своя приятелка и колежка, която не е виждала от 20 години. Някакъв мъж обясни как в селото, от което се обажда, някъде на север, са останали три семейства, но поздравява всички изселници и техните деца, да са здрави и да си спомнят за село и за дядо Стоил. Те са там и ги чакат. И това продължи около три часа и половина. Три часа и кусур хората се обичаха, не ги интересуваше кой какъв силикон има или кой кого е наебал. Тези хора уважаваха някого.

Ревеше ми се през цялото време. Защото не всичко е такъв фалш, в какъвто газим всекидневно. Има и хубави неща, дори в медиите, всекидневно. Трябва само да ги потърсим. Аз бях жив свидетел как българи обичат българи. Толкова рядко ми се случва, че не можех да повярвам. Но има и такива хора. И трябва да им даваме път, да ги уважаваме, да не ги забравяме.

И моето всекидневие е свързано с помия. Помията, която се излива върху всеки един. Всеки ден. По много, по малко. Но някъде в нея има и нещо чисто. Щот сме хора в крайна сметка. Щот не сме лоши, нищо че ни карат да се чувстваме така. И ако трябва десет поздравителни концерта ще изслушате, но, повярвайте ми - има смисъл.

Неделя по обяд, приятели. По държавното радио. Българи обичат българи. И то трезви. Роднини си честитят деня. Без повод. Това е истина. Чух го със собствените си уши.

Поздравявам ви. И ви желая всичко най-добро.

Фотография Васил Танев