Най-добре лъжат тези, които говорят истината

Спомените ме отведоха директно някъде между детската ми стая и площадката за игра. Там, където съществуваше един друг, леко плашещ свят. Свят, в който живеят и Баба Яга, и Торбалан, и още десетки такива злодеи. А пък те на всичкото отгоре се пренасяха понякога и в нашия свят, за да вземат непослушните деца. Всъщност аз никога не съм вярвала в тях. Е, може би само в началото. Ама то си беше страшничко, когато родителите ми ми разказваха истории за тях. А те ми ги разказваха, защото вечер никога не исках да спя, а трябваше, защото било „много късно, време за сън”. Ех, да можех да ги върна тея времена и поне веднъж да си се наспя като хората. Без Торбалан да се крие под леглото или Баба Яга да дебне през прозореца.

Спомних си и за Дядо Коледа, който всяка година трепетно очаквах и винаги бях радостна като пристигне. Спомних си за многото усмивки, когато отварях набързо опакованите подаръци, загънати с хартия на Мики Маус или принцеси. Моите усмивки, когато получех това, за което мечтаех и усмивките на родителите ми, когато видеха, че се радвам на полученото. За писмата до Дядо Коледа, в които всяка година пишех, че съм била много послушна. Е, понякога тези същите писма ги намирах я в стаята на майка ми, я някъде из къщата. Обаче нашите винаги успяваха да ме убедят, че белобрадият старец ги е получил. И аз се връзвах, както всяко малко дете. С течение на годините обаче започнах да осъзнавам, че Дядо Коледа не съществува. Дали заради куфарите, в които донасяше подаръците за цялото семейство и които всяка година бяха едни и същи. Дали заради опаковъчната хартия, която всяка година също беше еднаква. Илюзията за добрия старец от година на година все повече избледняваше. Ама аз продължавах да пиша писма, да рисувам картинки по тях и да се радвам. Но вече това се дължеше на факта, че виждах как правя родителите си щастливи. Накрая си спомням и последното такова писмо, на което даже получих отговор. И то на английски. Е, по това време вече знаех, че брадатият дядо не съществува, ама много исках кученце. Това и получих в интерес на истината, но писмото наистина си беше доста дълго. Именно тогава беше моментът, когато родителите ми поддържаха тази илюзия жива със старите измислици, пък аз на свой ред продължавах да вярвам, въпреки че знаех истината. Може да ти се струва като манипулация, породена от лъжа, но повярвай ми, не е така. Защото тогава я имаше оная детската наивност, която придава една такава сладост на всичко.

Е, вече за жалост не съм дете и светът от една безкрайна и интересна игра се превърна в една не толкова изпълнена с усмивки и детски смях реалност. Понякога спомените ме връщат отново там, на детската площадка, където още си играя с кукли Барби и им сплитам косите. Или пък вкъщи, по Коледа, където всички очаквахме белобрадият старец да остави подаръци за послушните дечица. И като се замисля много се радвам, че родителите ми са поддържали тая, така да го нарека, магия.. въпреки че за тази цел е трябвало да си измислят една относителна истина, която аз считах за абсолютна. Важното е, че тя носеше само истинско щастие. Донесе щастие и радост на мен, продължава да носи и на милиарди други деца по целия свят. Е, вече от нас зависи да продължим да поддържаме магията жива, дори да знаем, че не същестува.

И всъщност чак сега разбирам тоя друг свят, в който тогава всичко беше една върволица от емоции. Всичките тия измислици от страна на родителите ми, с които ежедневието не беше сиво като сега, а напротив – беше изпълнено с цветове. С цветовете на детството. А сега не мога да ти опиша колко много искам да се върна там. Отново да седна в скута на Дядо Коледа и там да бъда защитена и от баба Яга, и от Торбалан.

Текст: Мина Георгиева

За едно хорско мнение

Как ресторантите манипулират клиентите?