Old habits die hard*

Години наред се обвинявах, че не променям навиците си. Че ставам монотонен, муден някакъв човек. Или глупав. Смешен. Асоциален. Изобщо - все драматургии. Вариации на тема. После се улових, че старите привички си ми харесват. Щот са си мои. И щот ме карат да се чувствам добре. Някои хора тичат за здраве. Други пият от сутринта. Но какво лошо има и в двете, ако са твърдо решени. Да, от второто се умира, ма и от първото също. Погледнато статистически. И инфарктно-инсултно.

Навици. Да ям през нощта. Да пия газирано. Да ходя пеша. Да гледам английски футбол. Да си пера чорапите на ръка. Да употребявам пържени картофки в събота и неделя. Да си поръчвам пица веднъж месечно. Да ям паста всяка седмица. Да готвя риба. Да се шляя. Да се изолирам (понякога). Да пия узо. Домашна ракия. (И бира, дядо попе, и бира.) Да тичам в парка. Да пусна тото. Да забравя да пусна водата. Да лъжа себе си, че ще боядисам балкона. Че тия паласки ще си отидат. Като доверието между хората. Да посещавам няколкото столични бара, които обичам. Да не сменям ресторантите, в които ям.

Навици. Или кривици. Дълго мога да ги изброявам. Както и дълго да се укорявам, че не ги променям. Но за себе си реших нищо да не пипам. Защото това съм си аз. Че тия паласки са гледани с години от нощен живот - навика ми да ям всевъзможни боклуци в 5:00 сутринта, особено вкусни и гениално прости. Че в тия паласки са спомените ми. Емоциите ми, ако щеш. И навикът да ги поддържам си е само мой. И не бива да умира. Иначе и аз ще умра. Или някаква част от мен ще си иде.

Навиците са нещото, което ни отличава от останалите. От другия. От съседа. Оня, дето те дразни с музиката си в 07:00 сутринта. Оня, на когото искаш да счупиш главата за това. Навици. Сега ще ми кажеш, че има лоши и добри навици. Ма кой е добър навик, бе? И кой лош? И кой, аджеба, ще ми категоризира нещо, което не е негово? Имал навика да краде. Ма тва не е навик, а необходимост. Имал навика да лъже. Ми лъже, щот истината боли. Имал навика да пикае в мивката. Е, тва вече е неприятно, но ако после си я чисти, не е.

Преди двайсетина и повече години майка ми казваше, че е ужасно да си гриза ноктите. Мажеха ми ръцете с люти чушки. И спрях. Но за малко. Щот спряха чушките. Добрите навици винаги се завръщат. Съжалявам много, ма е така. Пътуват с нас и не бива да ги пипаме. Можем да ги променяме, но не и да ги забравяме. Защото те са ние, ти или аз, зависи от синтактичния разбор.

*песен на Дейв Стюард и Мик Джагър от филма Алфи. Добрата стара Англия

Фотография Васил Танев