Отказването на цигарите било лесно? Откажи ги ти, бе!

Taка, пуша от 4 години и след като отскоро започнах да кашлям като болно куче, да се задъхвам все повече по стълбите и да пръхтя като кон, осъзнах, че може би е време да ги спра тия цигари.

И въпреки че не го желаех с цялото си сърце, реших, че мога да пробвам. Все пак хем ще намаля шанса да умра по-рано, хем ще се запазя по-млада за по-дълго време. След дълго мислене реших, че наистина, може би, е добра идея да прекратя романса си с това тютюнопушене.

А какъв романс беше само… Истинска любовна история. Пушех: като стана от леглото, преди секс, след секс, като съм на разходка, като съм на среща, като чакам на спирката, като съм на дискотека, докато карам кола, преди и след фитнес и дори в тоалетната и преди лягане. Ох, добре – даже и в леглото. Абе, навсякъде, където е позволено. А ако трябваше да съм за дълго време на място, където не се пуши – на ред бяха алтернативните устройства за пушене – iqos-че, glo, вейп-мейп.

Е, не се гордея много с това, че съм пушила навсякъде, където човек може да си представи, но поне съм откровена с вас. Оценете го.

И така вече сигурно добихте представа що за предизвикателство ме очакваше с това спиране на цигарите. Но въпреки че ясно го съзнавах, гордо си казах: „Няма проблем, аз не съм зависима, това ще е като детска игра“, след което напсувах и себе си и всички хора, които ми казаха същото нещо. Знаех си, че и аз и другите ме лъжат. Ама, ако нямам воля, нямам нищо, така че просто реших, че aко не заради здравето ми, то поне ще ги откажа, за да си докажа, че мога да взема решение от такова естество и да го изпълня.

Абе вие знаете ли какво е да откажеш цигарите след като 4 години си пушил по кутия всеки ден??? Това са 29 000 цигари, бе хора. Това количество може да стигне за цял живот. Това количество е прекалено страшно, за да е истина и затруднява процеса на отказване на тютюневите изделия. За сметка на това обаче засилва абстиненцията.

През първите няколко дни се чувствах толкова безполезна – ходя и ми е някак скучно, в ръката ми няма цигара, в джоба ми няма запалка, a дъхът ми е добър и не воня на изгорял тютюн. Сякаш не бях себе си. Чувството е подобно на това да ти го няма някой крайник и то този, който най-много обичаш. В моментите, в които се улавях колко ми е гадно направо се ненавиждах. Как може фактът, че не си вредя на организма да ме кара да се чувствам толкова зле. Това си е направо висша форма на мазохизъм.

В главата ми нон-стоп имах следната дилема „Да запаля или не- това е въпросът?“, сигурно и Хамлет щеше да задава точно този въпрос, ако абстинираше като мен.

Направо не мога да си представя какво им е на хората, които употребяват по-пристрастяващи и тежки субстанции. Аз едни цигари не мога да откажа без да се побъркам напълно…

По цели нощи сънувах как пуша цигари и то не просто ей така, а с най-голямото удоволствие на този свят. Събуждах се по няколко пъти през нощта и всеки път бях плувнала в пот. С всяко едно отваряне на очите си мислех как ако си пална една няма да стане нищо кой знае какво, но въпреки това знаех, че тази мисъл е огромна уловка.

През деня всеки звук ме изваждаше извън равновесие, говорът на хората ме побъркваше, собствената ми кожа ме дразнеше, а желанието да хвана някой случаен минувач, който спокойно си пуши цигарка на улицата и да започна да му удрям главата до несвяст не ме пускаше.

Само когато се бориш с отказването на цигарите забелязваш, че сякаш целият град пуши. Аз съм напълно убедена, че от едно 2 милиона неофициални жители на София – 98% пушат, другите два процента се представляват от деца, които мислят, че цигарите ще ги вкарат в затвора или хора, които са си изпушили цигарите за живота.

И така точно, когато като всичките нерви, които изпитвах, гледките които виждах и спомените свързани с тютюнопушенето, които имах, ме караха с всяка изминала секунда отново да си запаля една, волята ми взе превес. Казах си „НЕ!“, ще се боря.

Реших доброволно да ударя дъното и да напиша в Гугъл следното: „Как да направим така, че да не ни се пуши“. Е, по-голяма глупост не бях правила. По-добре да бях потърсила как да се самоубия, че да се приключва вече тази агония.

А ето ги и „златните“ съвети, които прочетох и след това съжалих:

Дъвчете дъвка

Абе каква дъвка да дъвча, бе? Да не съм някое преживящо селскостопанско животно. Аз искам да ми излиза дим от устата, да усещам никотина във вените ми, да ми се завива свят… А не да ми се събира слюнка в устата и да ми омеква някаква дъвка в устата. Дъвченето на джвачки, от какъвто и да е вид НЕ ПОМАГА, освен ако не става въпрос за чист тютюн.

Разхождайте се

Какво? Да се разхождам? Да, защо не! Чудесна идея! Всеки път, в който ми се допуши ще се въплъщавам в Джони пехотинеца, за да може като спра с разходката да ми се пуши още повече! Каква страхотна идея! Да плеснем с ръце и да се прегърнем! Ура!

Единствената разходка, която съм склонна да предприема, когато ми се пуши е до магазина, за да си купя цигари. Ама, нали ги спирам – затова никъде няма да ходя.

Бройте до 10

Аз и до 200 да броя, по-скоро ще си мисля за това колко цигари съм можела да изпуша за цялото това време, вместо да се успокоявам. С какво може да помогне реденето на някакви си цифри, щом в главата ми постоянно се върти мисълта за пушене. Това са напълно празни приказки.

Недейте да стоите около пушачи

И как се предполага да имам приятели, които да не пушат при положение, че четири години съм си пълнила дробовете само с дим? Ако обкръжението ми беше от непушачи, нямаше да са ми приятели и щях вече да съм им лепнала по един шамар, задето само мрънкат, че димът отивал към тях. По-скоро второто.

Да не стоя около пушачи означава да не стоя около всички хора, които познавам. Да, всички пушат. Майка ми и баща ми са като комини, а приятелят ми е направо като печка. Как да спра? Да си завържа освен очите, за да не гледам и да си сложа щипка на носа, да не взема да се отровя случайно.

Търсете подкрепа у приятелите си

Така, приятелите ми са върли пушачи и единственото, което получавам от тях е „подкрепа“ от типа на: „Е, ти колко пъти си ги спирала, пак ще почнеш да пушиш, знаем се“; „За какво се мъчиш, пални си една!“ или пък „Ясно е, че ще се изнервиш и ще запалиш една!“. Страшна подкрепа, мерси. Аз себе си не мога да подкрепя в това решение, камо ли да разчитам на упора от родените ми с цигара в уста близки.

Спрях да чета съвети, защото то каква ползва има от тях, като всичките са напълно безполезни и откровено писани от човек, който сигурно е пушил един ден и е решил да спре, че да не му стане нещо.

Някак си да ма‘ам гащи по цял ден, да броя числа като откачена, да се превърна в социопат, който не си общува с пушачи и нон стоп да ми се четат ДЕмотивационни речи за отказването на цигарите, ми се стори още по-трудно от самото решение, което бях взела.

Реших, че реално е по-добре кротко да си агонизирам, докато накрая не стигна до заключението, че съм безхарактерна и нямам воля и просто да си запаля една цигара.

Е, накрая запалих и наистина стигнах до него. Истината е, че исках, ама нямах желание да ги спра тия тютюневи фитилчета. Като го намеря това пусто желание и събера малко повече воля, че да взема да го махна този навик, ще пробвам пак. Дотогава ще ми е любим, а пък някой ден може и да го наричам „вреден“ и „бивш“, макар че се съмнявам. Аз бивши пушачи не познавам и не съм и чувала за такива. Ама, к‘во да го правиш…живот! А и без това все някой ден всички ще умрем!

От утре отслабвам. Или по-скоро другиден