Панелка ли бе - да я опишеш?

Да поживееш в панелка е от първа необходимост, ако искаш да разбереш българската култура. Да имаш отношения със съседите си в нея за съжаление пък, е неизбежно, но може да тренира психиката ти срещу желания за убийство, или да те накара да извършиш точно такова ако се предадеш на изкушението.

И въпреки, че всяка панелка е специална сама по себе си, а всеки момент прекаран в нея още повече, лятото в 16-етажен блок без никакви наченки на естетика или междуетажна хигиена е безспорно най-колоритното преживяване в палитрата на пост-социализма.

Когато не си роден и израснал на осмия етаж в ж.к, а наскоро си се преместил в блок за пъви път в живота си, каквато е моята ситуация, всеки елемент от панелния начин на живот прави впечатление не като част от ежедневието, а като глава от роман, на чиято първа страница ще пише "Благоданости на Тодор Живков”.

В един обикновен ден, в който бих казала, че птичките чуруликат, ако можех да ги чуя през натоварения по всяко време трафик на булеварда, съседите от горния етаж ме будят в четири сутринта със семеен скандал. Чувам повече сквернословия, писъци на ужас и удари на глава в тръбите на парното, отколкото ако си бях пуснала документален филм за семейно насилие и като добър гражданин решавам да се обадя на полицията. Шумотевицата приключва чак когато господин полицай чука на вратата им и аз съм спокойна, че няма да се карат толкова шумно поне до пет следобед.

Решавам да поспя още малко, поне до седем, но в шест и половина съседката отдолу, която обича да събира вехотрии и да си говори сама, надува до дупка радио Вероника и аз го чувам по-добре, отколкото ако си го бях пуснала на слушалки. Имам два избора - или да лежа измъчено, докато стаята ми се тресе на "Трепни", или да се къпя под звуците на "Трепни". Избирам второто, а защото акустиката в банята е по-добра, чувам как същата съседка води силен монолог, докато музиката гърми.

Време е да изляза да върша задачите си за деня, но пътят ми е препречен от купчина стари мебели, които ромското семейство от апартамента до нас изхвърля. Предполагам това означава, че най-после едно от онези билетчета за национална лотария, с които боклукът пред вратата им е винаги пълен, се е оказало печеливше и е време за ремонт.

Успявам някак си да се промъкна, за да стигна до асансьора, да отворя вратата и да пътувам до долу в компанията на един умрял плъх. Някой друг би се разпищял и би взел стълбите, но аз си знам, че ако го направя може да видя много по-лоши неща и затова осем етажа просто измислям имена за гризача. До първи етаж, за мен той вече е "Гошо покойникът”.

Излизам, преминавам през кофите за боклук на блока, които по закон приватизират 10 метра в радиус около себе си за поле, осеяно с боклуци, които не се побират в контейнерите. Днес отново някой пенсионер е умрял, правя си извода, защото съдържанието на цял апартамент е запълнило допълнителното сметищно поле и даже леко го е разширило. Военни медали и сватбена снимка стоят до бидонче мухлясала туршия и аз потеглям по работа в дълбок размисъл за края на живота.

След изтощителни часове на тичане от място на място в името на прехраната ми се завръщам с надеждата просто да простра, да си направя едно Блъди Мери и спокойно да се насладя на остатъка от деня. Надеждите ми са заляти с мръсна вода още докато подреждам дрехите на простора с щипки в цвят, който да им отива. Не, буквално. Съседката отгоре (да, онази, чиято глава биха в парното сутринта) е решила по незнайни причини да си наводни спуканата тераса и това за мен означава още една пералня. Слава богу, че като блогър получавам безплатни мостри на прах за пране. Злосторницата не реагира на виковете ми и се прибира най-спокойно.

С решителна крачка хващам асансьора (плъха вече го няма) към горния етаж и се подготвям да натискам звънеца без да се отказвам, докато съседите мижитурски се укриват. Да, обаче не съм преценила факта, че е август месец, а те нямат климатик. Отдалече ме посреща отворената врата на апартамента им, подпряна със скъсана гуменка. Отвътре се чува само повторението на Сделка или не и точно когато някой губи кутията за 50 000 лева, аз решавам да почукам. Какво, като е отворено да нахлуя ли? Спазвам приличие все пак, и докато бутам вратата малко, за да мога да чукна на външната страна (вътрешната все пак е частна собственост) забелязвам, че номерът на апартамента им е надписан върху вратата с флумастер. Не реагират на чукането. Провиквам се "извинете" няколко пъти въпреки, че аз съм дошла да търся техните извинения и най-накрая, пред мен застава една измъчена на вид женица с пот по зоната на мустака. От вътрешността на апартамента се чува мъжко мръхтене и отваряне на бира.

"Не ме ли чухте от терасата, като ви виках да спрете да заливате прането ми с мръсна вода? Оу, не, извинявайте, не съм чула. Нали имате представа, че и преди сме говорили как като мокрите терасата си, която е спукана, всичко тече към нашата? Ох ами разбирам ви, но нали е страшно горещо, обикновено гледам дали има пране долу преди да заливам, но сега много искахме да се охладим.”

Как се охлаждаш вътре, поливайки с вода балкона навън и взета ли е предвид горещата пара, която се вдига непосредствено след това на 38 градуса реших да не питам, защото вече имам силна нужда от Блъди Мерито си, но успявам да си измоля да запълнят спуканото на терасата с малко цимент и надеждите ми за чисто пране плахо започват да се завръщат. 

Лягам си без да чувам втори семеен скандал за деня, защото явно полицията респектира. Само конвой от мотористи, преминаващи в продължение на 10 минути, оглася нежно тишината.

Автор: Мирела Манчева

Панелните комплекси създават комплекси

Селски манталитет в градска среда