Плаващи кейове, плаващи мнения

След Brexit и футболните страсти, това лято едва ли има нещо, което така яростно да раздели социалните мрежи на две, както - плаващите кейове на Христо Явашев, известен по света повече като Кристо. Замисли се обаче: колко абсурдно е един артефакт, който е създаден, за да обединява хората чрез изкуство, да постигне обратния ефект. При това не къде да е, а точно в родината на световно известния визуален артист, който чрез ексцентричните си авторски проекти през годините успя да направи за тази страна повече от съвременните български политици, дипломати и футболисти. Но изглежда, че за вечно недоволните му сънародници това не е достатъчно.

Мърморенето е национален патент. Само тук ли?

ДА ХОДИШ ПО ВОДАТА - КАКВА КРАСИВА ИСТОРИЯ
След като хиляди хора минаха по плаващите кейове на Кристо, човек от екипа, работил по сглобяването на конструкциите, споделя, че най-трудно е да се забрави изражението по лицата на онези, които стъпват за първи път върху подвижната инсталация. То е като да ходиш по вода. Усещането е микс между: изненада, радост, триумф и т.н.

Аналогията с библейската метафора е очевидна, но не това е посланието на този уникален артефакт. Въпреки че Плаващите кейове е най-бързо реализираният и най-сложният в техническо отношение проект, който енергичният Кристо въобще е правил. Но това е и един от проектите, които успяха да разделят мнението на обществото по начина, по който той раздели водата с оранжевите си "стрелки" - на две. Само че дали  математиката има нещо общо с мистичния дух на изкуството? Едва ли.

Докато наблюдава спокойно вървящите хора, движещи се равномерно по искрящите оранжеви пътеки, ефектно контрастиращи на гладката като огледало водна повърхност на езерото Изео, авторът не се стърпява да каже:

"Те не отиват никъде. Те просто вървят. Това е красива история."

СТРАНАТА НА ВЪПРЕКИСТИТЕ
Каквото и да е твоето мнение за Кристо, опитай се да го задържиш за себе си. Демократичната оценка е оценка по ум и сърце и изисква поне малко респект към този, когото си решил да оценяваш. И тук въобще няма значение дали Кристо е гениален новатор или гениален мистификатор, дали е велик комбинатор или легендарен артист. Факт е, че той е абсолютно независим творец с мисия, която през целия си живот не е спрял да следва. А ти?

Преди да критикуваш или защитаваш, не забравяй, че Кристо не е жертва. Няма нужда от думи, а от друг вид реакции. Още повече, че той никога не е налагал на света агресивно позицията си, но малкият свят в милата му родина не спира да го критикува агресивно. Парадоксално е, че дори някои от най-позитивните критики спрямо него и неговия арт излъчват агресия, защото бурно го защитават, обиждайки „въпрекистите". От какво? От призраците на комунизма? Или от онези, особените, с другото мнение? Творецът няма нужда от защитници, нито му трябват адвокати, защото не е подсъдим. Нито пък стои на резервната скамейка на историята. Той просто прави това, което винаги е мечтаел да прави, реализира го с размах, който със сигурност не е присъщ на онези, които настървено го омаловажават. А и защо да се опакова Райхстага - може да пречи на някого, ако това (освен вид изкуство, колкото и да е противно за някои) преди всичко е категоричен и ясен знак, че контекстът може да бъде сменен десетилетия по-късно, особено след някои зловещи исторически събития.

Кристо няма самочувствие на политически дисидент. Не е ходил на дисидентски обеди по посолствата, нито пък щеше да отиде, ако го бяха поканили. Факт.

ФЕНОМЕНЪТ ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН
Този текст се роди от почудата. Изненадата е инспирирана от яростните схватки, стигащи до размяна на удари и обиди между интелигентни хора с мнение, които видяха през Кристо като през филтър времето, което никога не се е случило тук. Защото - какъвто и да е той - маниерен или провиждащ, ексцентричен или високомерен, абсолютен факт е, че той е преди всичко: свободен. С онази рядка свобода на духа, която е заразителна, но и пораждаща завист. Особено в онези, които са отпили от горчивата чаша на не-свободата. И вкусът още им горчи.

В този смисъл плаващите кейове на Кристо, новината за които моментално излезе на първите страници на "New York Times" („тези американски простаци") и "Corriere della Sera" („онези италиански сноби"), но почти не и у нас - очевидно е новина за целия свят, но не и тук. Защото сме дистанцирани. Отчуждени сме от онзи, който десетилетия наред градеше своя имидж абсолютно самостоятелно именно като българин (без да спира да го повтаря), за да може в края на живота си, когато не спира да твори - независимо дали този арт е значим в очите на всички - да бъде заклеймен като малък и незначителен.

Всъщност, Кристо е феномен. Феноменът да бъдеш свободен и да продължаваш да бъдеш такъв, какъвто си, независимо от смяната на епохите и времената, диктаторските режими и демокрациите. Всичко останало е релативно: плаващи кейове, плаващи мнения.