По боклуците ще ни познаете

В един от първите топли мартенски съботи грабнахме двете домашни кучета и отпрашихме за вилата. Къщето е по пътя за Самоков, само на някакви си четиридесет и пет километра от София. Въздухът беше чист, а места за разходки - колкото искаш. Карах и си припявах някакъв радиохит, мъжът ми правеше на глас градинарски планове за новата визия на двора, а кучетата бяха залепили носове за прозорците в очакване на голямото тичане. Според стройната семейна организация първо щяхме да спрем близо до брега на Искъра, щяхме да оставим колата и бавно и дълго да се разходим.

Паркирах, животните излетяха, изплезели езици от кеф, и тръгнахме. В далечината се виждаше брегът на реката и, естествено, поехме натам. 

И тогава, на десетата крачка, току зад първото оголено от зимата възвишение, я съзрях - една добре запазена бяла джапанка с дебела подметка и светлосини гумени каишки. Ужасно ми беше позната. На около метър от нея попаднах на скъсан черен сак с олимпийските кръгове от началото на 80-те - точно като този, с който ходех на плуване като дете. От разпорения му търбух се подаваше плюшен зелен заек с морковче. Едното му ухо го нямаше, очите бяха изтрити, но все пак го разпознах - беше заекът на голямата ми дъщеря. Преди повече от петнайсет години беше част от целия й набор предмети, с който заспиваше вечер. След като отбихме този навик, антуражът й от неща (жирафчето, пластмасовият биберон, една фланелка с телетъбис и найлонови бебешки гащи с щракащи копчета) замина на вилата.

Съвпаденията станаха подозрително много.

Вдигнах поглед и само на няколко метра съзрях леко прикрита от времето и пясъка планина от боклуци. И измежду парчетата бетон и тухлените отломъци започнах полека-лека да разпознавам... цялото си старо виладжийско обзавеждане. Бях се разделила с него преди около пет години.

Направих го съвсем по правилата: поръчах на бригадата майстори да натовари всичко в два камиона и платих подобаващо за превоза до близкия Самоков. И през ум не ми е минавало, че могат да изпразнят каросериите на друго място. Е да, ама не. Камионите бяха стигнали само на триста метра от самата вила, отвъд шосето, и бяха изходили цялата повръщня от пластмаси, плюш, стъкло и разни други продукти прекрасния крайречен пейзаж. И всичко това се е случило в горещото лято на 2008-ма... 

Разбира се, разходката пропадна. Съседният баир се оказа точно същата грамада от прокажени отпадъци, само че от нечий друг бит. Мястото се беше превърнало в едно от онези спонтанно създадени и трайно вкоренени в беззащитната околна среда бунища. Прибрахме кучетата, запалихме колата и мълчаливо залазихме към вилата. В главата ми се оформяше някаква стратегия за реакция, но адски ме беше яд - на онези момченца в гащеризони и камиони, които, съвсем по български, ме бяха „врътнали"; на тоталното безхаберие на отговорната за този природен участък община и на мен самата, че не го предвидих.

Разказвам историята в името на боклуците. Ако в тази страна има нещо наистина устойчиво, то това са отпадъците ни. Единствено с тях имаме уникалната способност да живеем в тотална хармония. Да правиш боклук е част от възпитанието на децата ни. Те, по естествените закони на своя човешки растеж, отделят от себе си ненужното и щом не е в периметъра им на съществуване, престават да се интересуват от него. И само цивилизованото възпитание и социалният пример ще променят тази нагласа. Но точно тук е проблемът. Защото малко по малко, всеки ден, в града и в селото, в квартала, във входа и от собствения балкон, на пътя, край реката, в морето и в планината и дори пред външните ни врати, ние българите създаваме боклук.

Преди години живеех с родителите си в типичен социалистически панелен блок. В един вход от 24 апартамента бяха събрани хора от цяла България - на първия етаж имахме общински функционер, счетоводител и шофьор, а по горните се редуваха поети, скулптори и артисти с военни, учители, кранисти и домакини. Пред 80% от външните врати имаше набор от подпетени обувки, т.нар. влечки, с които домочадието се придвижваше из общите блокови пространства, за да опази плетените си терлици чисти за неприкосновения домашен под. Всичко извън пределите на собственото жилище не влизаше в периметъра на тяхното усещане за чисто и, следователно, нямаше защо да бъде опазвано. Те и в цивилизованите държави си имат обувки за мазе, само че никой не си и помисля да ги подреди пред вратата. Точно както и че може да изхвърли пликчето с празна кутия от прясно мляко и черупки от яйца през балкона, просто така. В онова време обаче съседът отгори редовно бомбардираше балкона ни с някой и друг пакет вмирисана кайма или кутия от торта. Иначе човекът беше, а и все още е, виден поет, при това автор на любовна поезия. Романтична и чувствителна душа, един вид...

Сега живея в кооперация от ново време, имаме общ двор и градинка, портиер и истински дувар. Имам и съсед, който се грижи за част от цветята в градината. Сади петунии, полива с будистко търпение, подкастря, тори и изобщо - грижи се за красиви неща. И точно той, в един летен следобед, докато се разхождаше из двора и съзерцаваше творенията си, с енергичен и отработен жест метна през дувара домашния си боклук. По случайност бях на балкона и, естествено, побелях от гняв. След минута вече бях на Ф и държах реч. За мое учудване той се смути ужасно, взе да се извинява и да се чуди как ръката му се е отплеснала и е направила тази „голяма беля". Жестокостта ми се сломи, разбира се, но пликчето си остана там, а към него се присъединиха още десетки подобни находки, които аз с още няколко съседи чистим веднъж в годината.

Явно ни е уютно да живеем на мръсно. На детските площадки майките пият кафета, гасят фасовете си в пластмасови чашки и ги подреждат върху трупаните с дни пирамиди върху кошчетата. Децата им хвърлят опаковки от шоколади и царевични пръчки и рисуват по асфалта с изсъхнали кучешки лайна. Бабите, изпаднали в тотално умиление пред нуждите на внуците, ги изпикават и изакват до борчета, полянки и люлки, а пък произведенията... „е, то ще се разтвори в природата..." Е, да, ама дотогава ще смърди и ще е грозно. А и като са толкова привързани към кексчетата от задниците на внучетата, защо просто не ги изхождат в центъра на холовете си например?

Любими са ми и онези собственици на кучета, които са в състояние да разиграят цял етюд, за да заблудят будното гражданско око, че ще приберат отходното произведение на домашния любимец веднага щом той го снесе. Точно когато животното се настани в поза, започват трескаво да ровят из джобовете за пликче, като активно се озъртат, за да отчетат числеността на свидетелите. Когато усетят, че никой не гледа, се изнасят със скорост, която може да се опише само с родния израз „пръдня из гащи". При това тази група кучкари са малцинство - на повечето изобщо не им пука, че заедно с питомеца си надрискват пейзажа наоколо.

Последния път, когато се осмелих да направя забележка за чистотата, беше на един светофар. Вратата на дебелия лъскав мерцедес пред мен се отвори, от нея мистично се подаде ръка, която изсипа съдържанието на целия пепелник насред улицата, изтръска го хубаво и пак така мистично се прибра. Когато натиснах клаксона и се показах от моята колица в защита на природата, стъклото се спусна, отвътре се подаде една руса глава и така косо ме напсува през направените си устнички, че дъхът ми секна.

Боклукът у нас не е нито повече, нито по-малко от която и да е нормално организирана държава. Сигурна съм, че и там хора хвърлят безразборно, но съм сигурна и че има кой да ги накаже. Знам, че ако не си прибера кучешкото лайно в Париж, поне трима ще ми направят забележка; ако това се случи в Берлин, най-вероятно отнякъде ще изскочи човек на реда, който с непоколебим тон ще ме глоби солено. 

Смятам, че колкото и да се говори срещу замърсяването, за този вид възпитание се изисква постоянство, време и контрол. И няма какво да се правя на света вода ненапита - и аз в своите тийнейджърски години си изпразвах джобовете, където сваря, и бях способна да изхвърля опаковката от сока си от прозореца на татковата жигула. Въпросът е, че имаше кой да ме плесне през ръцете тогава, както и кой да ми обясни някои основни принципи в природата - по-късно. Затова и съм сигурна, че усещането за чистота и отговорност към природата не е набор от лозунги, а начин на живот. В този смисъл, ето тук тържествено обещавам, че онзи боклук с джапанките, сака с олимпийските кръгове и заека ще го изнеса от поречието на реката. Вече се обадих в общината. Разбира се, никой не реагира, но това е друга история... А иначе си мисля, колко хубаво е вместо да чистим България за един ден, просто да не я цапаме във всички останали.

Фотография Васил Танев