Поздрави от Гърция

Стачки, бунтове, безредици. Режим на тока, контейнери, преливащи с боклук. Узо, прозрачна морска вода, пържени тиквички, риба на скара. И пак узо. С малко бира. Никога не бях виждал нещо като тайфун в морето. Божествена вихрушка с воден стълб, който стигаше чак до ада. И сякаш пренасяше разни твари нагоре-надолу. Обмен някакъв. Слава Богу, не дойде на сушата.

В Гърция съм. От седмица тормозя българското си тяло с тукашното слънце и храна. Тук ми харесва. И тук идвам. Пет години, на едно и също място. Но тази май ще ми е за последно. Щот анцузите са го превзели. Но не сме виновни ние, че сме се похвалили.

В Гърция от няколко месеца вървят стачки. Убийствено социално напрежение. Веселото е, че стачкуват само в столицата и в по-големите градове. В курортите стачки няма. Работи се здраво. Ама наистина здраво. Виждам го всекидневно.

Всеки народ си има своя начин да не работи. Гърците стачкуват. Българите празнуват. В България има изобилие от национални и всякакви други веселби. В Гърция не издават касови бележки в кръчмите и бензиностанциите. И стачкуват, щот се затяга финансовата дисциплина. За мен това е лек парадокс. Но кой съм аз да говоря за фискална политика и събираемост на данъците. Едно на ръка, че не разбирам от това. И две на ръка, че не ми отива.

Друга ми е мисълта, от която бягам вече десетина реда. Идвам в Гърция, щот се спасявам от ганьовщината. Опитвам се да си почина нормално. Без крясъци и псувни. Без резервации в кръчмата. Просто да гледам морето, да пия узо, или каквото има за пиене, и да си блея. Може и със звук. В крайна сметка обаче това мое бягство е жестоко предателство. Всички бягаме и се спасяваме. И ганьовщината, от която бягаме, остава да се шири. Необезпокоявана от никого. Щот нас ни няма. Ей от това се стреснах оная сутрин. Блеейки в морето. Отебали сме всичко и не спираме да мрънкаме. Че у нас било зле. А основание за мрънкане няма. Ама никакво. Имаме море, което засрахме. Имахме. Имаме планини, които застроихме. Е, още не сме. Имаме язовири, които превърнахме в клоаки. А около тях - незаконни постройки. Имаме квот се сетиш. Само нас ни няма да го защитим.

Аз не съм болен родолюбец. Не. Просто виждам как едни хора се борят за едни неща и някак ги постигат. А ние живеем на инат. Мрънкаме непрекъснато как това или онова ни липсва и отиваме да харчим парите си другаде. На инат.

А иначе навън е слънчево. Партли клауди. Морето е солено. Чат-пат е до колене. Хазяйката на къщата, в която спим, не ми даде касова бележка, въпреки че я помолих. Каза нещо на гръцки и толкоз. Предполагам, че братовчед й мята камъни по полицията в Атина. Защото иска водата, газта, тока и какво ли още не да си останат държавни. Иска петнайста заплата и трийсе дни отпуск. За да помага на родата. В семейния бизнес по морето. За да идваме тук и да си оставяме парите. Щот тук е хубаво. И ганьовците са по-малко. А у нас издават всичко. И касови бележки, и всьо. И нямаме стачки, а национални празници. И се почива яко. Но не бива да мрънкаме. Щот ние сме си виновни. Докато имаме прайм-министър, който не знае чужди езици, нямаме право на мрънкане. Ама никакво. Шт.

П.П.
Вчера чух на плажа: „Йебем ти све, Горане, йеботе у дзверо" - прекрасна млада жена псуваше детето си, което се беше зарило в пясъка, а тя го бе измила за нещо като шести път. Почувствах се горд, че не псува българин. А сърбин. На сърбите им махнаха визите и сега минават само с паспорт. В момента сърбите са новите българи. Но ще се поокопитят. А може и да не се. Не знам. Но когато българските анцузи срещнат сръбските анцузи, тогава ще настане такъв живот, че само си викам дано, дано.

Фотография Васил Танев / Ани Иванова