Приятелите ми от Сан Лоренцо

Най-добрият ни приятел сънувал, че се качва на самолет, на който имало футболен стадион, пълен с щастливи фенове. Не ни разказа нищо повече от това, заради което от миналото лято под спретнатите си офис дрешки ходим с логото на Сан Лоренцо - отскоро известен като любимия отбор на папа Франциск. Аржентинският клуб е с едни от най-ненормалните и проглушаващи фенове: те, освен че нахлуват на стадиона, подскачайки в такт, създават и впечатлението, че трибуните имат App да се разпростират до небето, за да ги поберат.

След като им се ненагледаха, приятелите ми стигнаха дотам да си подаряват фен тишърти за рождените дни (сини или червени, разбира се) и да ми озвучават зимните вечери с някоя от простичките им песни.

Всичко това беше като демо версия на изпадналата им в затишие запалянковщина в „най-тъжното място" на света (по разни изследвания). В началото мислех, че положението е „щом нашият футбол не става, да сменим отбора". Нищо че, за да се прибера у нас, минавам през голям надпис „ЦСКА или умри". Когато обаче една вечер попитах защо за стотен път гледаме това видео, получих доста сантиментален за балкански субекти отговор: „Що и ние да не сме такива фенове."

Не че тези на Сан Лоренцо са просто атрактивни и любвеобилни симпатяги, репетирали хореографията си повече от век. Те могат например да влязат по време на тренировка и да пребият играч, от когото не са останали доволни. Или преди мач да опънат вериги пред автобуса с футболистите - заради забраната на правителството агитките да подкрепят отборите си при гостуванията (по повод кървавите изцепки на барабравас). Но не в това е въпросът... Тези фенове продължават да възпяват отбор, който - въпреки че е четвърти във вечната ранглиста на аржентинския професионален футбол - през последните години е доста неубедителен в класирането.

Разбира се, че задълбаваме в народопсихологията на хора, които имат вродена способност да изтанцуват и тъжните си мисли (по дефиницията, която Дисеполо дава за тангото). Но и говорим не просто за клубна принадлежност, а за принадлежност към удоволствието да си фен.

След равенството на националите ни с Дания (лек десерт след 6:0 срещу Малта и въобще след стабилния поход на нашите в квалификациите за световно) някой подхвърли, че в квартала му били пуснати една-две радостни пиратки. В нашия квартал изглеждахме и звучахме като луди, които при вида на котка са решили, че са ги завели на цирк.

На сутринта на първите страници на вестниците не видяхме нито едно поощряващо заглавие в стил „браво на Пенев", нито една снимка от терена или от трибуните, където имахме силна агитка. Ясно е, че сме във време, в което се продава съдържание от рода на „Нали ви предупредих, каза духът на Карл Маркс". От толкова много политиканстване пратихме най-елементарния си шанс за чиста еуфория във вече ироничния спомен за САЩ‘94. Обявихме за проклятие да гледаш мач на нашите, както римляните са гласували Damnatio memoriae, обричайки някого на забрава след смъртта му.

Изведнъж станахме толкова сериозни и вглъбени да догонваме някакъв „нормален" свят, че здравословни детинщини - като да отидеш на стадиона или в залата заради единия адреналин - ни се струват подигравателна загуба на време, работа за лумпени.

Още една контра на подобни нагласи: уважителният пърформанс на оркестъра и публиката в операта, в която, иначе леко посърнали, се настаняват баскетболистите на Анадолу Ефес. После си отнасят класическо надъхване.

Спортът у нас си виси между наизустени клишета, които или го превръщат в маргинално занимание, или свеждат някое припечелило медали лице до мистична ваденка на страната ни. Той отдавна не е просто повод за неделен празник, по време на който да разтовариш всичките си очаквания за по-светло бъдеще. Ето в това отношение имаме страшен консенсус: „още е рано да се радваме".

Фотография Васил Танев