Пряко включване

Онзи ден минавах през един подлез и от едната му страна слизаха баба и внуче. Бабата - видимо поизнервена от жегата, от непрекъснатите въпроси на внука, от тежката торба с всевъзможен зарзават в лявата й ръка, от живота като такъв и пенсията като цяло. Вървяха и по всичко личеше, че внукът е точно на една или в краен случай на две възможности от отперването на прекрасен шамар. За профилактика. Не за друго. Но бабата не обръщаше внимание на детската лиготия и спокойно си пердашеше по стъпалата на подлеза. Животворната сянка на прохладата я обгърна и тя премести торбата в другата си ръка.

Използвам толкова много думи, защото искам да помиришете тази жена. Да си я представите. Да е вашата баба. Аз вървях след тях поне пет минути. И точно в момента, когато си помислих, че това са най-типичните баба и внуче на земята, детето зададе въпрос, който ме закопа. Без да поглежда баба си, малчуганът изръси: „Абе, бабо, що кучетата мразят котките, а?". „Кви токчета?!", попита бабата. „Не бе, бабооо, кучетата що мразят котките?", повтори наследникът.

Мислех си колко от нас са задавали този въпрос на майки, баби, бащи и дядовци - на всеки с възможен отговор. Аз лично не помня кой ме е информирал за началото на тази вечна борба. Да си призная, не зная и причината за тази омраза. Затова останах като препариран и последваха едни от най-дългите секунди в живота ми. Секунди, които ме деляха от научаването на световната тайна. От нещото, което дори руските учени още не са установили. Бабата ми разгони фамилията със забавянето си, но, мислейки си сега, и аз не бих дал светкавичен отговор на подобен въпрос. По детски наивен, по човешки логичен.

И докато мисълта ми се гърчеше във варианти, бабата отново премести торбичката с пазара в другата си ръка, премести и дланта на детето там, където допреди малко бе торбичката, погледна го и каза: „Неприязън бе, бабо. Неприязън". „Ааа, окей", каза хлапето, все едно знаеше какво е неприязън. Но явно отговорът го задоволи и двамата почнаха да изкачват стъпалата нагоре. Повървях още малко след тези софийски философи, очаквайки друго гениално нещо да родят двата титана. Но уви, разговорът замря така, както се бе появил и въпросът на слизане в подлеза - във и от нищото. До този момент не знаех откъде идва тая вечна вражда между кучета и котки. Но вече ми е ясно. И някак ми е чисто пред очите. И на душата.

А защо не можем да си говорим като баба и внуче. Защо обиграваме фразата с толкова сложни, сложно-съставни и чужди нам изречения и думи. Понятия и допълнения. Не може ли общуването да е простичко. Като въпрос на дете. Като те питат - ще дойдеш ли там и там, да няма отговори от рода на „ами трябва да си погледна графика", „да преценя ангажиментите си", „да си наглася нещата" и прочее. Абе кажи едно простичко „не", „нема да дойда" или обратното, и толкоз. Кво му е толко сложното, че чак ти трябва проверка. Всеки си знае графика - или става, или не става.

Защо, след като те питат как така нещо не е станало, се започват едни как трябва да се направят проучвания, че изследвания, че анализи, че хора, че нерви. Бе я по-простичко, бе. „Не става", „мързеше ме", „не бях на себе си", „напих се" дори. Простичко кажи „не мога да се справя" или само „не мога", „не съм за това". Животът продължава. Тук или някъде другаде. Прост и истински.

Фотография Васил Танев