Профилактичен шамар

Новини не гледам. 40 минути тъга, гняв и безнадеждност. От време на време се прокрадва някой лъч светлина, но на фона на всичката тегоба бързо посървам.

Последните прекрасни новини, на които попаднах, прескачайки от канал на канал, силно ме афектираха. Става дума за толкова нашумелите видеоклипове с демонстрации на детска агресия. Разни девойки се доказват пред други девойки, като обиждат и насилват невинни жертви. Разбира се, винаги пред публика. А социалните мрежи предоставят възможността и цяла България да стане свидетел на това колко са готини.

На следващия ден седя на стълбите пред Съдебната палата. Грее слънце и ми е слънчево и на душата. Но настроението ми бързо е помрачено. Млада тийнейджърка минава покрай мен и говори по телефона. Не мога да определя възрастта й, защото облеклото и видът й са подходящи за някоя въз дива и нека кажем екзотична студентка. Ще предположа, че е между 14-16 години, но няма да се изненадам, ако се окаже едва на 12. Говори с приятелка, а разговорът е следният:

"И аз й плеснàх една. А тая паднà на земята и ми вика "За кво ме удари този път?" и аз й викам "Ей така, профилактично. Да си знаеш." и си тръгнàх." Ш-О-К!

Първосигналното ми желание е да стана и аз да й плесна един, ей така, за профилактика. Защото съм била от другата страна, от тази на унижавания. Но с годините им простих. На всички онези, които са ме потискали и мачкали. Защото всъщност те са слабите, те са хората, които имат нужда от подкрепа и от това някой да им покаже какво е това любов, уважение и приятелство.

Проблем очевидно има. Експертите казват (или поне така съобщиха по новините), че детската агресия се превръща в мода. Лично аз смятам, че агресия винаги е имало. Проблемни деца с проблемни семейства има и ще има за напред. В тенденция по-скоро се превръща излъчването на тези видеоклипове по новините. И съм твърдо ЗА това репортерите да спрат да си врат носа там, където не им е работата. Не е това начинът, по който да се предотвратят такива прояви. Защото колкото повече деца гледат тези видеоклипове, толкова повече кадри на агресия ще се появят в социалните мрежи. Такава публичност е добре дошла за тези хлапета, които търсят начин да се докажат и да привлекат внимание. А така цяла България ще разбере колко са силни и могъщи. Поне на пръв поглед.

Хората, които трябва да се ангажират с тези агресивни прояви, са родителите, учителите, училищните психолози и други професионалисти. В повечето случаи крушата не пада по-далеч от дървото и семействата и обкръжението на тези проблемни деца не са благоприятни и са един от основните фактори за проявите на такова поведение. Топката е в ръцете на училищните ръководители, които прекарват най-много време с учениците. Тяхна задача е да са наблюдателни, да са прозорливи и да са ангажирани с възпитанието на децата. И то не само спрямо агресивните хлапета, а към всички ученици. Забележат ли нещо идва ред на училищния психолог, който би трябвало да реагира адекватно и да се намеси, а не да виси в кабинета си по цял ден и от време на време да води часове по сексуално образование или да обяснява вредата от наркотиците (или поне в моята гимназия в това се изразяваха ангажиментите на психолога).

Защото децата няма сами да отидат при него! Дори и онези, които осъзнават, че имат неразположения, ще предпочетат сами да се справят с вътрешните си терзания. Тук идва моментът да се прояви онзи деликатен елемент, който отличава истинския психолог от псевдо професионалиста. Защото преди всичко сме хора - всеки е уникален сам по себе си, а в учебниците няма точна схема за всеки отделен индивид. Да, налични са основни методи, които са научно доказани, но ако липсва вътрешният усет към човека, то тези техники са просто теории.

А тези деца имат нужда от съпричастност. Имат нужда от някой, който да им бъде в опора. Някой, който да бъде до тях и да ги води през трудностите, защото очевидно у дома нещата не са както трябва. Изключения има, разбира се. Говоря за по-обичайните причини, довели до необходимостта да тормозят другите. И е от значение да се действа възможно най-бързо, защото веднъж проникне ли този модел на поведение в дълбините на ценностната им система, то промяната би била още по-трудно достижима. А агресия си имаме достатъчно и сме "Не, благодаря, стига ни толкова болка и злини за един живот".

За това се обръщам към вас - родители, учители, педагози, психолози и деца. Държавата няма какво да направи по въпроса. Ние сме хората, които трябва да се справим с тези трудности. Ние сме надеждата за тези деца и вместо да ги поругаваме, да ги наказваме и отлъчваме, нека проявим емпатията, от която имат нужда. Защото Доброто притежава силата да прави чудеса!