Протестът като театър, театърът като протест

Протести в Световния ден на театъра
"Министерството на културата провежда безотговорни, некомпетентни и непрозрачни политики, които не само не подпомагат развитието на културата, но водят до нейното безвъзвратно унищожение"
из "Пакт за култура", март 2016

В специална подписка до президента, министър-председателя, парламента и министъра на финансите се настоява за приемане на Пакта за култура - 1% от брутния вътрешен продукт да се влага в културна дейност, изпълнение на 10-процентното отчисление за култура по Закона за хазарта и преструктуриране на ресорното министерство. Въпросният пакт не е изненадваща стъпка. Нито дори протестите, които се случват точно в Световния ден на театъра, 27 март, току преди връчването на традиционните награди Икар на Съюза на артистите. И все пак.

За всички отдавна е ясно, че така наречената театрална реформа беше и е реализирана неуспешно и доведе до множество други проблеми, свързани с оцеляването на театрите и театралите въобще. Не е лесно обаче да се обясни на хората, които обичат да ходят на театър и по този начин го субсидират не само с данъците си, но и с купения билет и спонтанния им личен "пиар" (ако им хареса) - защо театралите протестират "масово" точно сега, а не, да речем, 5-10 години по-рано? Извън патетичните думи и драматичните емоции, за нормалния данъкоплатец е трудно да разбере какво стои зад патоса на този социално ангажиран "театър" или - реално - каква е обединяващата идея. Трудно е да се прозре и кои са авторитетите, или бодрите лидери на този позакъснял протест. Абсурдни са патетичните им призиви за „революция в културата" (термин, който сам по себе си би трябвало да е оксиморон), които стоят повече като плакати от едно друго време, рецидивите от което все още подпърхват или пълзят наоколо. Това не е протест от 70-те или 80-те, когато наистина беше опасно да се протестира за каквото и да било. Протестът се случва днес, близо 30 години след края на социализма, когато всяка форма на протест е по-скоро уютна, отколкото болезнена.

Твърде дългият път на деня към нощта
Както казахме, основният сериозен въпрос, неясен за страничния наблюдател, е:

Защо протестите се случват точно сега, а не преди години, когато така наречената театрална реформа пожъна първите си горчиви плодове, но всеки от театрите и театралите се спасяваше поединично - едни излязоха на свободна практика, други останаха на щат, но комбинираха скромната си държавна заплата с участия в халтури, а трети останаха в театрите в провинцията, където изборът е още по-комплексиран. Изобщо, ако ги има тези лидери и авторитети, какви са техните обективни мотивации да разлаят кучетата в стадото и с цената на какво тези обективни идеи са застанали пред субективните и не особено старателно прикривани амбиции?

За непредубедения и недостатъчно запознатия с фактите и документите театрален зрител, ситуацията с протеста е принципно ясна: обединените в омерзението си (само ли?) театрали протестират срещу рецидивите на едно културно министерство, което претендира, че защитава интересите им, а едновременно с това театрално симулира колегиална емпатия. Само в това ли се състои основният спор: гилдия-институция? Нещата обаче не са толкова елементарни. За онези, които не са наясно, фактите под повърхността се губят като димна завеса, спусната по време на спектакъл.

Закъснелите гроздове на гнева
Въпреки че отстрани цялата ситуация изглежда крайно гротескно и несправедливо, един от проблемите е, че мнозина от протестиращите театрали са обединени повече от материалните искания на синдикат Подкрепа, отколкото - реално от обща екзистенциална тревога за бъдещето и за ситуацията на българския театър въобще (такъв е случаят с някои от театрите извън столицата, протестиращи сред общия хор). По-интересна е ситуацията с протестиращите, които реално са на свободна практика като актьори и резултатите им в последните години доказват, че те в частност отдавна са се освободили от крепостничеството към която и да е държавна институция (заради което в този момент уж протестират). Каква е гаранцията, че те самите са независими, след като някои от тях абсолютно спокойно може да са обвързани дори чисто политически? И да не би колегите им, присъстващи на раздаването на наградите Икар, за да подкрепят успехите на и без това трудно оцеляващите си колеги, както и да уважат труда на най-младите, чиито талант е бил забелязан, заслужават да бъдат докоснати от механичния буреманг на този внезапно избухнал справедлив гняв?

От друга страна, колективният гняв на онези, които вече протестираха писмено, беше насочен срещу институция, в която де факто те не членуват и, следователно, де юре няма как да искат от Съюза на артистите, на който всъщвост не плащат членски внос и т.н. да защитава правата им. Разбира се, гневът срещу мудността и симулацията на помощ от страна на министерството на културата и гневът срещу САБ се обединиха като мощна реакция спрямо две институции, които би трябвало да са малко по-активни в ситуации, които засягат оцеляването на определени театри (държавни). Но кой може да каже, че това не е гняв от онзи тип, който много прилича на реакция на тенджерата под налягане, която само избухва, без да дава ново конструктивно решение?

Пиеса без финал
Мотото на церемонията по връчването на Икар тази година: Театър без граници. Чудесна метафора, в която отлично се вписват и протестите, случили се преди въпросната церемония. Въпросът отново е:

Защо протестите се случват толкова късно и реално, кой и защо стои зад тези действия?

И още нещо важно. След като и този спектакъл приключи, кой ще остане на празната сцена да прибере декора? Иначе казано, кой ще поеме отговорността?

До тук - нищо ново. Честит празник на театъра.

Текст Патриция Николова