Saint Valentine's Day massacre

„They say romance is a thing of the past...but who knows how long the future will last..."

Голямото „клане" на Свети Валентин - исторически документирана касапница, случила се в Чикаго в ранното утро на 14 февруари 1929 година, когато хора на прочутия и много палав Алфонс Капоун (някои облечени като ченгета, останалите - по шлифери, но не голи отдолу, а с истински, големи патлаци) „задържат" седем души от бандата на неговия кръвен враг Бъгс Моран, изправят ги срещу една стена и ги разстрелват. Събитието е отразено доста подробно в тогавашната преса, има и апетитни снимки на плуващите в кръв трупове. Има и филм. А някъде - и сувенирни чаши за кафе.

Вероятно от мен също се очаква да удавя, за пореден път, ако не в кръв, то поне в презрителни подигравки и сарказъм празника Свети Валентин. Е, в миналото съм го правил. Но вече не. Всичко това беше „куул" преди време, както беше актуално и да се веселим на гърба на Веселин Маринов (преди около 10 години - да, доста хора са печално закъснели, колкото и да качват негови клипове във Фейсбук, макар че е за предпочитане пред това да носят пионерски връзки и да говорят с дебилна носталгия и удивление за отвратителния соц, който повечето от тях дори не са преживяли).

И все пак, продължава да ми се вижда абсурдно, че за цяла година се очаква да отделим ЕДИН ден за любов и романтика. Хахахах - „ден на влюбените"! По план и календар. Непременно и само на тази дата ли си длъжен да си величествено опиянен от любов и пърхащ от щастие? Ами ако Арсенал са паднали? Освен това - кво правим през останалото време? Пфуу, напомня ми за Коледните празници, когато за няколко дни в края на годината повечето хора стават почти непоносимо мили, добри и грижовни, след което бързо се връщат към естественото си състояние на епични гадове. Да не говорим колко идиотско е в един и същи ден, по едно и също време, в повечето ресторанти да е пълно с „влюбени", подредени по масите двойки - като в някаква церемония, организирана от сектата на Муун. Твърде публично и доста невълшебно. Макар да е за предпочитане пред разпищели се абитуриенти от взети назаем „западни" автомобили.

Докато драскам това, опитвам да се сетя за някои истински „love songs", от които не те побиват тръпки на неудобство и които можеш да си пуснеш, без да се чувстваш като кръгъл идиот. Може би „I Would for You" и „Classic Girl" на Джейнс Адикшън, „A Girl Like You" на Уолфганг Прес, някои шедьоври на Хоуп Сандовал и не кой знае колко други. Може би просто съм извратен. Не очаквай шоколадово сърце точно от мен (и без това са отвратителни на вкус), нито пък вино за „веселяшкия" Трифон Зарезан - I like the smell of napalm in the morning.

Фотография Васил Танев