Шесто чувство

Казват, че човешката смърт е най-нормалното нещо на света. Може би. Но не мога да свикна с нея. Това прекрасно състояние, което се отразява толкова некомуникационно на нас и толкова потресаващо на близките ни. Едно време да умре човек бе нещо ужасно спокойно. Тихо и напоително. Тишина. Пръст. Край. Малко вой и после тихо. Сълзи. И толкоз. Едно време да си умреш бе нещо не дотам разбираемо, но поносимо. За околните. За някои по-трудно, но в крайна сметка свикваш. Един приятел казваше, че човек и на уй да го врътнеш, пак ше свикне. И със смъртта трябва да е така.

Едно време човек си отиваше и толкоз. Оставаха няколко рафта дрехи, малко материални блага, чифт обувки, ламарина за прехвърляне, имот за делба и дузина черно-бели снимки. Вече пожълтели от времето. И толкоз. Чат-пат някой се сеща да запали кандилото със снимката. Или на празници да пророни по някоя и друга сълза. От болка. И липса.

Сега обаче неща стоят по съвсем друг начин. Сега не се мре толкоз лесно. Сега няма място в гробищата. Сега няма достатъчно хладилни камери. Сега, не дай Боже, да нямаш нужните контакти в болницата, че и в моргата. Носи си трупа у вас си. Сега не е лесно да умреш. Не е лесно и да си близък на умрелия. Защото едно време той си умираше. И толкоз. Оставя купчина недовършени приживе дела. Малко неща за продаване, малко дрехи за раздаване. И огромната мъка, ако е живял живота си достойно. И недостойно да го е живял, мъка пак има. Всеки има право да бъде обичан.

Сега не е лесно да умреш. Да изчезнеш. Да те няма. Просто не се получава. Сега профилът ти във Фейсбук стои дълго време, ако някой не пише до администрацията, че си леко поумрял. Доста хора няма и да разберат. Сега SIM картата ти продължава да работи, ако някой не се сети да ти спре телефона. Сега есемесите ти изскачат от всеки ъгъл. И не е толкова лесно да се пишеш умрял. Всяка електронна частичка от теб продължава да живее. До логичния й край. Всяка виртуална самоличност не може да изчезне току така. И напомня за теб на близките ти хора. Което не знам дали е хубаво. Но е по трудно. Да се разделиш. С някого, когото си обичал. Щото непрекъснато напомня за себе си. Но не със стари плочи, откраднати спомени, прашни снимки или споделени мигове. Не. Лицето му стои. Навсякъде. Пред теб. Докато самият ти не се освободиш от него и не го пренесеш само в сърцето си.
Едно време се умираше по-лесно.

След време и конферентна връзка с отвъдното ще има, знае ли човек. След време и погребенията ще са на живо, онлайн, в реално време. За да могат всички, които са на работа или в другия край на света, да станат съпричастни. Кой знае. Вече не е лесно да се мре. И е трудно да повярвам, че човекът, когото толкова обичах, го няма. Когато номерът на мобилния му телефон грее в тефтера на моя. И есемесите също. Не смея да ги изтрия. Може пък да му звънна. Може и да вдигне.
Кой знае.
Едно време ги нямаше тия работи.
И беше по-лесно.

Фотография Васил Танев