София – досадницата, която винаги ти липсва

Ето че наближава поредната серия празници и София отново е на път да остане сама. Някак е претръпнала пред идеята да прекарва празниците си така – затова е толкова непретенциозна. Цъфти в мълчание и празнува. Свикнала е и е винаги готова да прощава, защото знае, че ще дойде делник и отново ще бъде изпълнена с живот. А и делниците в годината са много повече от празниците – очаква се да е доволна от това, нали?

Сега тръгваш, но съвсем скоро отново ще се върнеш. А София остава тиха, не задава излишни въпроси, търпеливо изчаква и никога не съди. Знаеш, че тя ще бъде винаги там и можеш да се върнеш когато си поискаш. За теб е лесно и дори не се замисляш – събуждаш се в настроение, стягаш багажа и просто тръгваш. Понякога е ясно накъде, понякога – не съвсем. А за обяснения към нея не се сещаш, особено любовни.

София е твоята рутина. Дотолкова успя да свикнеш с нея, че понякога се хващаш как с досада махаш с ръка, когато някой я спомене. И както с всяка жена, която някога си имал, вместо да потърсиш разнообразието в нея, хукваш да го търсиш навън. Често забравяш всички цветове и емоции, които ти предлага, усмивките, погледите, срещите зад ъгъла с глициниите, джазът и балоните в парка...Проверяваш температурата и влажността в прогнозата за своята дестинация, но често забравяш да провериш тези в душата и очите на твоята София. А тя е там и тихо страда.

Досадна е до степен на полуда – залива те с отговорности, задачи, емоции и няколко порции сълзи. Събужда те рано и ти причинява главоболия. Шумна е, хаотична е. Често се чудиш има ли смисъл да продължавате все така, дали не е по-добре да си тръгнеш завинаги, за да търсиш своето спокойствие. И ето – празниците са отлична възможност да провериш за пореден път какво е да живееш без нея.

В началото е забавно. Смееш се, празнуваш, танцуваш до ранни зори и спиш до обяд. Всичкото спокойствие е с теб. Можеш да се разходиш по брега на морето или тесните пътечки на гората. Толкова е тихо! В слънце и в дъжд щастието за теб е еднакво – далече си от ангажиментите, далече си от досадния шум и бързане, далече си и е толкова красиво!

Минава време и се налага да се прибереш и изведнъж усещаш всичко онова, което толкова много ти е липсвало, но някак ти е убягнало. Усещаш колко важна е дори точната светлина – тази в собствения ти дом. Усмивките и оживлението навън са някак по-различни. Забелязваш всеки мъничък детайл – кестените са цъфнали, градинките са отрупани с лалета и глухарчета и София е някак по-цветна и приветлива. Променила се е? Не. Просто ти си останал сляп за нея потъвайки в оная сива рутина. Сивотата не е на София – твоя е.

Сядаш на пейка в Градската и отпиваш от домашната лимонада, която усмихнато момиче ти продаде. Гледаш я тая София и се чудиш какво ли е правила докато си бил далече. Аз ще ти кажа – правила е това, което правят всички жени, цъфтяла е. И е цъфтяла за теб. Отпиваш поредната глътка, поемаш дълбоко въздух, усмихваш се. Ех, София!

Под дебели подметки и проза дреме есенно-жълт тротоар,

на разсъмване всичко е розово за петнайсет минути макар..
Тоя автомобилен оркестър вдъхновен дирижира денят
и цъфтят в суматохата кестени, прецъфтяват и пак цъфтят.
Аз ги имам за съученици, тия честни дървета на пост,
петвековната наша традиция да ме чакат на Орлов мост.
Дефилират милион непознати - Димитрова, Николов, Петров,
и повикана по телепатия бърза новата ми любов.
Булевардът с лиричния ритъм аз не сменям за Шанз Елизе,
тук възкръсват след дългото скитане уморените ми нозе.
Този факт е световно известен, че на "Руски" започва денят
и цъфтят в суматохата кестени, прецъфтяват и пак цъфтят.

                                       Михаил Белчев, „Булевардът“

Не казвай "Обичам те" прекалено често

Живей го тоя живот, човече!