София на софиянците

София в Левски Г не е така поетична като София в Докторската градина. В парка на Военна академия е забранено да се пушат цигари, в таксито, в което се возя е забранено да се повдига въпросът. Чудя се, колко ли пъти съм си хвърлял фаса на улицата, от малък не го правя, а фасовете са си там. Все има кой да ги хвърли и сутрешните чистачки с банички не са достатъчно усърдни, а вероятно и не са достатъчно. А може би метлите са малко, а може би не бива да пресичаш на червено и трябва да стоиш изправен, и с вдигната глава, на пешеходната пътека, не подтичвай, не се поддавай на гневните клаксони, ти имаш право! Не се страхувай да се разхождаш около стадион, когато има Левски срещу ЦСКА. Глупости, страхувай се, влез в магазин когато преминават и крещят, не ги гледай в очите, освирепели са, отиват на война, а кварталите около бойното поле са селцата, които плячкосват по пътя си.

Oбичам селцата, спокойни, живи, с пекарни, цветарници, щайги с книги, „Може ли огънче"-та - „Не пуша", а всъщност пуша, ама съм се загледал във фасадата на сградата, в розовото на третия и овехтялото на горния, магазинът за обувки на партера и кашонът на бабата с бурканите мас по никое време. Навън е жега и направо ми се гади като ги видя и се успокоявам с марулите й. Разходката  е непремерена, имам среща и се сещам, не съвсем навреме. Телефонът ми е голяма розова котка, което звучи абсурдно, така и изглежда, но това е самата истина и почти всяко дете, което се разминава с мен, зяпва. Понякога майките в тролея намират в него спасение, за да успокоят ревящите си деца - „Виж, виж там.". И те млъкват, понякога. Сълзите им спират и аз съм пушил достатъчно, за да придам на този момент драматичност.

Понякога нямам батерия. Само тогава мога да се мотая без посока. Не знам кой какво иска от мен. Имам достатъчно време да се заглеждам в моята най-добра приятелка и муза. Да я погъделичкам по павирания, каменен, плочкест, тревист, квартален, чакълен, асфалтов гръб с крачиците си, като на паразит, сравнен с нейното тяло. Аз съм това, кръвно телце или ракова клетка, не знам, а тя е жива и диша, не само лятото на Шишман, ами винаги, понякога кашля.

София е природа и няма против незаконните надстройки, грозното саниране, мръсотията и дупките. На нея и е през Захарна фабрика за нашите глупости, най-много да се почеше и нечий балкон да падне върху нечия глава. Понякога спи и пулсът й е занижен достатъчно, че нищоправенето става повсевместно. Тогава облаците са сиви или просто няма никой. Тогава София прилича на онези мумии на монаси, които някои разправят, че са живи и въпреки че за тях не вярвам, за София съм се убедил, че оживява. Винаги и въпреки всичко. Забелязва се отчетливо след празници, а напролет цъфти, момичетата са бременни или тамън са родили, или ще забременеят скоро, и влюбените са се влюбили току-що като са се разминали на разваления светофар, където предизвикаха катастрофа, но не забелязаха.

Аз съм свидетел, как двама шофьори  забравиха, че влюбените са виновни и се сбиха на Попа, което въобще не ме изненада, то даже беше някак чаровно. Нали знаете, фотомоделите не бива да са перфектни красавици. Трябва да имат нещо изкривено в тях, я око, я нос, я зъб. Растат, но не стареят и София така, благодарение на лошо осветление, фотошоп и безхаберие, поредица от кметове я карат да прилича на поп-фолк изпълнителка, но всички, дето сме се напивали с нея, бродили сме докато забравим къде се намираме, в приятната и компания, и сме брали джанки на места, дето вече няма и помен от дърво, знаем, че тя е по-скоро Кейт Мос, която е прекалявала с всичко, но все още, някакси е божествено красива, и безсмъртна за феновете си, на магия.

Като един истински софиянец, смятам, че София принадлежи на мен и другите софиянци, които въпреки ограничения ресурс, я пазим от папараци (още съм на Кейт Мос), но няма да се разсърдя, на никой, който се разхожда в нея и ползва кофите за боклук, поздравява и казва извинете, когато се налага, и няколко такива неща, в които се разпознава човещина. Ще го поощря дори, ще му дам парче Софийска баница, почетно място на пейка в Борисовата и правото да се нарича софиянец, независимо от това къде се е родил и къде мисли да умре. Такива софиянци ми дайте във владенията, а кореняците или не, със разноцветната санировка, анцузите за центъра, таксиметровите шофьори, които мислят, че боклукът се дезинтегрира, когато напусне колата им през шофьорския прозорец, тъпаците, които до ден днешен, не мога да проумея, защо трошат спирки, табели, пейки, беседки, детски площадки и глави на мургави хора. За тях има Враца или Лондон, дреме ми, само да не са вкъщи, пред вратата ми, в съседния вход и на лично моя булевард България.

Това е столица. Има повече от сто лица, които биха потвърдили, че София е чудно красиво момиче, отраснало в циганска махала. Само трябва да я изкъпем и да й покажем какво е красивото. Вярвам, че тя има естествен усет, няма да има нужда от много напътствия и като един феникс, ще излети от полу-изгорялата кофа за хартиени отпадъци и ще литне, само ми трябват съмишленици, които да си живеят живота в нея, толкова трябва, не повече.

„Ето, заповядайте огънче.".

Фотография Любов Череш