SUMMER OF LOVE?

Летните фестивали... Вече ги имаме за даденост, но само допреди няколко години те бяха по-скоро рядкост. Предизвикваха вълнение и ни изпълваха с очакване. Сега предизвикват коментари, спорове, „експертни" оценки и идиотски прогнози за посещаемост, успеваемост и т.н. Има ги в изобилие, а ние най-после разполагаме с лукса да избираме на кой точно да отидем, да се мръщим на програмата и да изтъкваме на колко много фестове в „чужбина" сме били и колко по-евтини и по-добре организирани са били те, докато „тия тук" целят само да ни изпързалят и оберат. Българската нация е трудна. Трудна и опърничава. Хем не се минаваме лесно, хем почти винаги ни минават елементарно.

Явлението летни фестивали е все още сравнително ново за България. Съответно и понятието „фестивал" е още ново, неопределено и леко объркано. По света ги има доста отдавна. Дори в най-свободните демократични държави първоначално са гледали на тези събития с намръщено око. Наричали са ги „събори на малоумни дрогирани младежи" и „реакционни сбирщини на наркомани и антиправителствени мързеливци, които мислят само за едно - много шум и масови оргии". Въпреки скучните псевдоморалисти обаче летният музикален фестивал отдавна се е утвърдил като нещо напълно естествено, а в доста случаи - и адски печелившо.

По света тези събития са по-скоро социални форуми - повечето хора ги посещават, за да си прекарат славно, да се потъркалят в калта или в палатките, да си махнат главите и да забравят поне за малко, че отвъд ги очаква един хладен и безпощаден цикъл от стрес и страх. Да вземем например най-големия британски фестивал - Гластънбъри. Фест, създаден единствено и само от ентусиазъм и любов към музиката. За идеята, както се казва.

На първото издание са присъствали едва две хиляди души, а днес няколкостотин хиляди билета се разпродават буквално минути след пускането им в нета. Повечето ми познати ходят на Гластънбъри не заради музиката, а заради социалния аспект - да се видят с приятели и, евентуално, с нови хора. Разбира се, гледат и групите, но не това е определящо.

У нас е малко по-различно. Тук най-вече и преди всичко се следи програмата на главната сцена, после се обсъжда кои банди е трябвало да са поканени и кои не, след което се коментира цената на билетите, която, общо взето, никога не задоволява родния фен. Няма какво да се лъжем - ние обичаме да мрънкаме.

Анонимните клавиатурни воини в нета са армия многочислена и силно вонящa. Армия, винаги готова да те запържи със свиреп негативизъм. На тях никога не можеш да угодиш - или саундът е лош, или организаторите са ги прецакали, или еди к`во си. Фест ли? Друг път! Тези са тръгнали на война и нямат никакво намерение да се излежават по ливадите със стръкче трева в устата.

Имам симпатия към тях дотолкова, доколкото знам, че съществуват немалко промоутъри, които са стиснати селяндури и често не осигуряват най-елементарни условия за хората с билетите. Виждал съм го неведнъж, поради което по-рядко стъпвам на фест, на който не свиря. (Когато си от другата страна на оградата, условията са съвсем различни, макар че съм се нагледал на издевателства над по-нови и наивни групи. Но за това - чакай включване.)

Вярно е също и че докато в съседни държави има нечовешки фестове с най-актуалните артисти, тук по-скоро се залага на сигурно и никога няма да видим британците Дъ Хорърс например. Все пак съм сериозно развълнуван от идеята да аплодирам на живо в София през юли най-впечатляващия торс в рокенрола - Иги Поп. С някои от вас ще се видим там. Ще се познаем по арогантния блясък в очите.