Трибагреникът оживя

Здравейте, пак съм аз - Самуил, zhelyo от Не!Новините. И да, пак ще пиша за протестите, но този път няма да убеждавам колко сме прави тези, дето протестираме, и колко са зле онези, онагледяващи системата, срещу която протестираме. Ако за 50 дни сте си изградили напълно аргументирана за себе си позиция, няма как да я променя. Не ми е и цел.

Искам да споделя наблюдението си, че на жълтите павета за първи път в живота си виждам българска нация. И не, не искам да кажа, че ние там сме нация, а тези, дето не излизат или не ни харесват - не са.

Не целя създаването на поредната плоскост, по която разни опортюнисти да търсят разделение и конфликти. Искам да разкажа как за първи път в съзнателния ми живот трибагреникът не се ползва за параван на интереси. Той дори не е сред акцентите. Той присъства тихо, но гордо над хилядите глави.

Напоследък не се ползва националистическият патос, маскиращ вербално безсилие иззад гръмки думи. Хората не крият нищожната си действителност, като се опитват да й припишат славни символи от миналото на родината; те бягат от онази риторика, която обезценява символите и миналото.

Знамето на България от 50 дни се ползва с една-единствена цел - обединение на разнородната маса. Лъжа е, че всички искат оставка, че всички скандират „червени боклуци", че всички искат красив и мирен протест и че всички на този протест имат ясна визия за това как страната да стане чудесна.

Често единственото общо между множеството из София всяка вечер е флагът. Желанието всички ние да живеем в една нормална държава, която да е България. Не осъзнаваме, че той ни обединява, носенето му е подсъзнателен рефлекс в новосъздалата се непозната помежду си общност.

Протестът не присвоява трибагреника като единствено свой, той го ползва. Защото всеки българин има право да се идентифицира с този най-висш символ. И да идентифицира останалите свои: богати, бедни, млади, стари, работещи на стол и работещи с ръцете си. Толкова различни хора, обединени от нещо толкова просто - принадлежността към нацията. Ползването на българския флаг не е с цел узурпирането му, никой не отрича, че има мнозина, които не подкрепят протеста и които имат същото право да веят бялото, зеленото и червеното.

Досега национализмът и патриотизмът у нас се проявяваха в един шумен, но кух вариант. Опит да имитираме чуждите движения в тая област. Показваше се българското, както горилата показва, че е горила - с тупане в гърдите, с празни приказки, изкрещяни на висок глас. Но днес хората виждат, че иззад националното се подава сериозен смисъл. Този, че колкото и разединени да сме, колкото различни да сме, колкото и дистанцирани да сме - ние имаме едно знаме, настръхваме еднакво, пеейки заедно химна, и реално искаме да живеем на спокойствие при поносими условия. Ни повече, ни по-малко.

Често в Не!Новините ползвах с нескрит присмех образа на нацията - едно безлично множество, което върши нещо по безличен начин, често с цел да се присмея на доскорошната апатия. Ползвах го, защото за мен нямаше нация. Но вече има.

В караниците с мои познати, които не подкрепят протестите и дори защитават правителството, аз откривам, че нацията се е събудила и в тяхно лице. Общото е ясно - имаме една малка страна, в която място има за всички ни. Независимо дали се харесваме, или не. Основният въпрос е как да направим така, че нашата страна да бъде нормална и приятна.

Дали трябва да се оставим на сегашната олигархия, за да не дойде нова и по-нагла (съвсем възможно да стане това!), или да продължим протестите - всеки ще реши с времето. Дали протестите ни са били справедливи, или объркаха посоката си - след време ще имаме и този отговор.

Но това, което се роди/разпали/събуди, е далеч по-ценно. Без лидери, с много гласове, с много мнения, но с помощта на универсалния смисъл на нацията, този протест тласка страната към нещо ново. И скоро ще дойде моментът, когато ще празнуваме, че сме българи не само заради спортни успехи.

Искам да поздравя всички, с които се запознах по улиците на София след 14 юни. С които може би никога нямаше да се срещна и да открия колко общо имаме. С които щях да се разминавам, дори да не виждам. Щяхме просто да бъдем едни съжителстващи хора, всеки със своите си мисли.

Искам да поздравя и всички, с които ми предстои да се запозная; всички, които ще забравя, че познавам. И всички, които не познавам. Всички, с които ще живея в скромните граници на скромната си родина и с които по един или друг начин ще се стремим страната ни да е по-яка. Всеки - както може, знае и го вижда. Но всички - под знамето. Дано успеем.

Фотография Васил Танев