Троен удар

Поканихме ги да си кажат своето. Разчитахме да е извън клишетата за българското мляко, вино и розово масло; извън така уморителното за красивата ни природа и още по-красивите ни жени; извън мита за голямото ни гостоприемство. Без да се крием срамежливо зад гърба на Кирил и Методий, Левски и Ботев; без да се червим заради българската Мадона и българския Елвис; без да сме гнусливи към българския Лувър и българските шопинг центрове.

Официалният повод бе 3 март, но истината е, че не само около празника ни мъчат въпроси като тези, които им зададохме. И уж за по-лесно и с една-едничка надежда - да избистрим главите си, събрахме по един представител от три поколения българи, които живеят на едно и също място, в едно и също време, тук и сега. Хлътнахме в три различни, но и сходни ситуации, като не крием, че в тази на Яна плуваме отсечено и без шнорхел в уста, или за който не е по плуването - крачим смело без очила за нощно виждане.

Виж впрочем изреченията, с които биха рекламирали страната си, нашата страна:
„България: 7 милиона души (не) могат да бъркат" (Яна);
„Hostel 3: The Final Chapter - Bulgaria!" (Насо);
„България е най-красивата страна в света" (Андрей).

Това, което ще прочетеш по-надолу, няма да те хвърли в дълбок размисъл. Но стига ни и тая награда за миг поне да се поспреш. Или да не спираш, ако следваш вярната посока.

Андрей Райчев

[Философ, доктор по социология. Бил е директор на Института за изследване на младежта, както и на Националния център за изучаване на общественото мнение. Един от собствениците на Галъп Интернешънъл - България, вестник Сега и списанията Наш дом, Жената днес и Кухнята. Във фейсбук профила му пише: „Женен съм от 25 години, вече. Имаме четири деца и две кучета. Ученик съм на покойния проф. Любен Николов и на проф. Петър-Емил Митев. Дължа извънредно много и на две учителки от детството ми: г-жа Димитрина Кънчовска и г-жа Розалина Новачкова".]

ПОЗИТИВНО КАЗАНО
Голямата ни носталгия и голямата ни надежда? България, за съжаление, си измисля минало. Още от Възраждането ни внушават самочувствие с легенди за небивало величие, и в това няма нищо лошо. Но по-добре да се вдъхновяваме от бъдещето. Днес не сме наясно какви искаме да бъдем. Фиксирани сме в своята бедност и говорим само за пари. Не ни се рискува и не играем мащабно. Но има едно съвсем ново поколение - поколението на моите деца, което ще сложи край на всичко това. И ще живее различно.
С какво влязохме в световната история? Историята ни като нация е много кратка - от Освобождението до днес. 133 години са малък срок и няма кой знае с какво да се похвалим. Но все пак имаме своето място, особено в културата. Имаме няколко големи писатели в световен мащаб - хора като Виктор Пасков и Николай Хайтов.

Кое опазихме с времето? Държавата, нацията и етноса си, което не е малко.
Романтичната развръзка на нещата? Нищо лошо не може да ни се случи, лошото е зад гърба ни. Класирахме се прекрасно - приеха ни в Европа, вървим в правилна посока. Но ни трябват успехи не само в спорта.
Другата ни добра черта е, че сме изключително фиксирани в образованието си. Българинът се учи нечувано бързо. Три млн. души се преброиха онлайн например. Три милиона! Което означава, че семейството е здраво и в него поне двама са компютърно грамотни. Към това число сложете още 1 млн. марди като мен, които имат компютър, но ги домързя да го включат.
България с една дума и българите с една фраза? Нека да е с повече от една - моята родина, която обичам; и не е задължително да се гордея с нея. Българите сме толерантна нация, макар и дребнобуржоазна.

НЕГАТИВНО ПОГЛЕДНАТО
Голямото ни нещастие и големият ни страх? Първото ни нещастие е, че мислим в ужасно дългосрочен план. От деца планираме да се оженим, да направим кариера, да си купим апартамент и т.н. А този план никога не се сбъдва напълно, не съответства на първоначалната ни фантазия. Ние сме една нация Козирог - катерим се, катерим и когато стигнем върха, вече сме изморени, дори нещастни. Това ни кара да живеем с отвратителното чувство, че другите успяват, а ние - не.

Второто е, че още преди седем века Османската империя ни лиши от елит. Аристокрацията и духовенството ни изчезнаха напълно. До този момент така и не успяхме да излъчим качествени лидери. Дори Бербатов не признаваме.

Третото е, че сме твърде късметлийска нация. Народите проливат тонове кръв, за да са свободни. Урбанизацията почти ни подмина, а тя е сурово, страшно преживяване. Пропуснахме я изцяло през ХІХ в., пропуснахме я и през първата половина на ХХ в. и се захванахме с нея чак по времето на комунизма, когато, грубо казано, 3 млн. души се преместиха от селото в града. Така, с помощта на съветския модел и съветската нафта, си направихме безплатен град. Затова и хората от кварталите още си изхвърлят боклука през балкона - те просто не са участвали в никакъв градеж.

И накрая, България се сдоби с демокрация пак без борба, за разлика от страни като Полша, Чехия и Унгария. Ние сме късметлиите, които не си платиха държавата, не си платиха града и не си платиха свободата. Просто ги взехме като подаръци от историята.

Иначе българинът винаги го е страх от едно и също нещо - да не се изложи. Дори си имаме абсурдния и комплексарски лаф „Изложихме се пред чужденците".

С какво не бива да ни запомнят? С всички тези неща, които посочих по-горе. Трябва да ги изгорим и да вървим към спокойствие, самочувствие и отказ от тази наша хиперамбициозност. Да се научим да произвеждаме елит, да го слушаме и да имаме строги изисквания към него.
Кой завет най-безсрамно предадохме? Ние нямаме завет. Имаме Васил Левски, когото превърнахме в светец, какъвто изобщо не е. Така подсилихме качествата му, че не можем да го достигнем. И на въпроса „Защо не опиташ да си като него?" отговорът винаги е „Защото той е велик". А Левски е бил най-обикновен човек. И ако не го виждаме като такъв, никога няма да направим това, което е направил той.

Драматичната развръзка на нещата? Проблемът ни е, че се сблъскахме с капитализма. Мислехме си, че той означава само повече стоки в магазините. Но това е едно сурово общество, в което се работи много и където трябва да си смел. Лошата му страна е, че създава неравенство, а ние не търпим подобни неща. Добрата е ефективният труд, но и тя е неприемлива, защото българина чисто и просто го мързи. И хленчи, че са му пробутали капитализъм-менте, а добрия си го крият някъде там на Запад. Не е изключено да хленчим така с години.
Българите с една фраза? Една от нациите с най-ниско самочувствие, която страда от ужасния напън да се докаже на света.


Насо Русков

[Знаем го от бандите Бейбифейс Клан и Имбесилс. Чист британски пич: учил е на Острова, завърши Английска филология и дори даваше уроци по телевизията. Наскоро се върна от Лондон, където 5 години пя по всякакви клубове, включително и в легендарната зала Брикстън Академи. Водещ е в радио Тангра и трудно си държи устата затворена.]

ПОЗИТИВНО КАЗАНО
Голямата ни носталгия и голямата ни надежда? Наблюдава се носталгия по комунизма и социализма, което автоматически ни прави безнадеждни.
С какво ще влезем в световната история? Както винаги - с невъзпитан ритник по вратата, без почукване.
Кое опазихме с времето? Със сигурност не и невиността на задниците си.
Романтичната развръзка на нещата? Гъста мъгла, евтин джин, лъскава карета, отровно сладко грозде и... скалпел. Jack the Ripper style.
България с една дума и българите с една фраза? Dazed. Dazed and confused.

НЕГАТИВНО ПОГЛЕДНАТО
Голямото ни нещастие и големият ни страх? СССР и Русия.
С какво не бива да ни запомнят? С елмаз и стъкло. С Иван и Андрей. С уиски и фъстъци.
Кой завет най-безсрамно предадохме? Този на полковник Айвс от филма Ravenous: „Eat to live, don't live to eat!"
Драматичната развръзка на нещата? Който контролира миналото, контролира и настоящето. Който контролира настоящето, контролира и бъдещето.
България с една дума и българите с една фраза? Stoned Immaculate.
 

Яна Бюрер Тавание

[Беше журналист в Тема, редактор в Капитал и главен на Light-а, ама за кратко. Следи човешките права и хората с умствени увреждания. Последно ни разтърси с разследването си „Бунища за забравени хора", за което си спечели стипендия от фондациите Робърт Бош, ЕРСТЕ и Балканска мрежа за разследващи репортажи. Внимава за комуникациите в Български хелзинкски комитет]

ПОЗИТИВНО КАЗАНО
България с една дума и българите с една фраза?
Голямата ни носталгия и голямата ни надежда?
С какво ще влезем в световната история?
Кое опазихме с времето?
Романтичната развръзка на нещата?

Трябваше да отговоря на тези пет въпроса. Ведро. Но не мога. А и не искам.
Не искам да казвам, че България е равно на потенциал.
Не искам да пиша, че българите могат. Някои могат.
Не искам да обяснявам как седим върху натъпканите с минало бохчи на гарата в Големия Град и въртим очи с голямата надежда, че бъдещето ще ни „открие" и ще ни даде роля във филма.
Не искам да изброявам - киселото мляко, розовото масло, кирилицата, компютъра - защото не умирам от желание да се чувствам и да изглеждам тъпо.
Не искам да декламирам как сме опазили изконната българщина и как сме съхранили уважението към незнамквоси.
Не искам дa измислям романтична развръзка, в която Силиконовата долина, разбирай половин България, по магически начин се превръща в Силициева.
Не искам да говоря за страната и за хората тук позитивно. Не защото няма хубави неща. А защото всяко малко хубаво нещо обикновено се слага на кантара срещу големите лоши работи, кантарът се натиска скришом с пръст до долу и хоооп - я виж кво е яко всичко, бе. Я ни виж кви сме пичове, бе. България на три морета, бе. Бъл-га-ри, ю-на-ци, бе.

Малките хубави неща са камъните, с които се строят крепостите на Големите Клишета; те са и гюлетата в оръдията на национализма. Да ги оставим за малко встрани.

НЕГАТИВНО ПОГЛЕДНАТО
България с една дума и българите с една фраза? България е българите.
България ходи да изневерява с миналото, докато бъдещето я чака вкъщи и обмисля да я напусне завинаги. Когато бъдещето й го казва, България отвръща, че е най-красивата, най-умната, най-гостоприемната, изобщо - жена на всички времена. И отива да повръща от възмущение в банята.
Голямото ни нещастие и големият ни страх? Големият ни, жизнеопределящ страх е, че нищо не зависи от нас. Голямото ни нещастие е, че всичко зависи от нас.
С какво не бива да ни запомнят? С това, кoето сме в момента. Умиращи да се докопаме до числото на другия и да го умножим по нула.

Кой завет най-безсрамно предадохме? Продължаваме да предаваме себе си.
Драматичната развръзка на нещата? Бъдещето опакова куфарите и си тръгва. България се мести при миналото. То я убива и я заравя в задния двор.

И, хайде пак - в България има много хубави неща, места и хора. Но положението е малко като това дa изпуснеш торба перли в казан с лайна. Хубаво ти е да знаеш, че са някъде там. Това обаче не е най-важното. Най-важното е да започнеш да гребеш.

Фотография Васил Танев