Всичко, което зависи от нас

Ако хората бяха еднодневки. Ама наистина.
Ако се раждахме и ден по-късно умирахме като старци.
Ако имахме време за едно-единствено нещо - какво щеше да е то?
Щяхме ли да опитаме да оставим следа? Щяхме ли да направим всичко, което зависи от нас, за да бъдем щастливи?

Или
Ако днес разберем, че ни остава само ден живот. Че лампите изгасват утре. Че процесията тръгва. Какво щяхме да направим?
Щяхме ли да пробваме всичко, което зависи от нас, за да бъдем щастливи?
Да сме с тези, които обичаме?
Да направим или кажем онова нещо?

А в контекста на цялата история и на всичкото време на света, ние имаме толкова малко, че всъщност живеем по-кратко от ден. Някакви секунди. Премигване. И ни няма.

И всеки миг е за последно.
И това е ебати досадното клише.
И никой не живее така.
И всеки се държи, все едно е шибаният властелин на времето.
Обаче всеки е много по-възрастен, отколкото си мисли.

Чу ли?
Ти си много по-възрастен, отколкото мислиш.

И тук е моментът да се попиташ: ако знаеш, че имаш само един ден и искаш да направиш всичко, за да бъдеш щастлив - защо не го правиш? Утре времето няма да е в менюто.

Това означава да свършиш нещо, дори и то да не се очаква от теб. Дори да не е твоя работа. Дори да е подчертано нечия друга работа. Ако зависи от теб, ако е достижимо, ако можеш да го промениш, ако не искаш да чакаш, ако ще ти донесе щастие - трябва да го направиш.

Защото щастието е избор.

Тръгнах да пиша този текст с много конкретен повод - кампанията „Да изчистим България за един ден". Можеш ли да повярваш. Няма да коментирам самата кампания, смисъла от акции „за един ден", доколко рекламният замисъл задушава каузата и т.н. - кой ли не го направи? Ще коментирам два типа реакции, които видях към сто пъти през последната седмица: „Няма да чистя, защото това не е моя работа и за това плащам данъци" и „Няма да чистя мръсното на някой друг". Чудесни аргументи. И все пак.

Ако през целите тези години оставяхме властта да върши нещата, за които плащаме данъци, щяхме да сме на дъното на блатото, в лепкавата тиня на миналото. Движението напред, положителните развития, реформите - всички те са в резултат на граждански натиск, на това, че едни хора са решили да мислят и действат вместо властта, а не са я чакали да се сети. Нищо, че не им е „работа". Нищо, че не се очаква от тях. Нищо, че е било трудно. Те са направили всичко, което зависи от тях.

Ако всеки отказваше да чисти мръсното на някой друг, вкупом щяхме да сме в лайната. Винаги ще има мърлячи. Но (и тук не говоря само за физическия боклук) ако искаме чиста градска или публична среда днес, трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да я получим.

Разбира се, можем и да чакаме. Докато тропаме нервно с крак и псуваме онзи, от който се очаква да си свърши работата, но не го прави. Защото все пак това сме ние. Ние не бързаме за никъде. Ние сме шибаните властелини на времето.

*Този текст изразява личното мнение на неговия автор
и не представлява непременно позицията на Български хелзинкски комитет