Where the streets have no name

Казват, че улиците нямат имена. Имат души. Може би е вярно. Не знам. Знам, че бях на края на света. И ми хареса. И пак ще се върна там. Имам една теория, че когато едно място страшно ти хареса, оставяш част от себе си в него. И после се връщаш да си я търсиш. Или не се връщаш, но тя си стои и те чака. Ако минеш, минеш. Ако не, здраве да е. Майната му, дет се казва на български.

Горно Луково. Над Долно Луково. Накрай света. Или накрай България. Под Ивайловград. Над Гърция. Пътят през гръцко е по-хубав. И по-бърз. Затова имаш странното усещане, че отиваш в нищото. От Свиленград излизаш от България и попадаш в Гърция, където въпреки кражби и протести земята се обработва. И прилича на топографска карта. Не видях нито една неизорана нивичка. Както и да е.

В гръцко се следва подробно обяснение от домакините. След объркване на пътя и попадане в едни слънчогледи се звъни в България и идват да ни вземат. Минаваме обратно - през същите слънчогледи и една будка, която играе ролята на гекапепе. Ще има и по-голямо явно, щот правят път, ма за момента е това. След 5 минути сме в Ивайловград. След 30 - в Горно Луково. Не знам какво да ти кажа. Не ме бива да описвам омайни пейзажи и живописни пътища. А и не обичам. За мен е важна емоцията. А на това място те хваща нещо. Ма не за гърлото, както в южните Родопи, като чуеш гайда. Не. Хваща ти душата. Директно.

Големи и красиви, вече бивши къщи. Каменни и високи. С хубави, широки стаи. Рушащи-се-под-напора-на-времето. И безхаберието на наследниците. Ако има такива. Богат навремето район. Гледали копринени буби, има десетки черници. И бадеми. И чакали. И комари. И билки. И светлини. И хълмове. И каквото искаш. И стара застава, заради което до селото има асфалт. И водопровод. И ток.

Някак е много мъчно да видиш такова място. Руши се всичко. Пропада. Нормално. Няма млади. Няма и стари. Никой няма. Аз съм обикалял много из България, но за първи път усетих самия дух на мястото. Призрачно инак. Падащите къщи. Камбанарията на църквата. Камбаната, която стои напук на циганите, които не могат да я докопат, щот е нависоко. Изоставени гробища. Предания за злато. Иманярски набези. Разграбени дворове.

И една от най-невероятните красоти. Необятно зелено и простор. Щурци като врабчета. Местен луд, който не е никакъв луд, само дето те убеждава, че в Горно Луково има канибали. Минавали границата и идвали да ни трепят. След кратък разговор, съобразен с правилното количество домашна ракия, става ясно, че всъщност канибалите не са канибали, а талибани. Грешка на езика. И че той не е луд, а е арменец или евреин. Както е модерно, според неговите думи.

Такива ми ти работи. Селски работи. Ма някак искрени работи. Без фалша на града. И куртоазията на познати и непознати. Без лицемерните разговори с роднини. Не, бате. Нещата такива, каквито са. Без сметана и набухватели. Като се живее, се живее. Като се мре - се мре. Няма нищо по-ясно от това. За вкуса на доматите няма да говоря. Всеки е ял домати от двор. Но не всеки е виждал очите на дъщерята на майстора на покриви. Едни такива, дето рушат семейства. И гърдите й - като розов домат. Или съм бил гладен. И бат Ваньо, който щял да я краде една вечер, щот се напил с баща й, майстора, и решили, че ше стават роднини. Ма се сбили накрая. Не с бат Ваньо де. Той щял да я води в града да му става булка. Майсторът и брат му се сбили. Ма бат Ваньо рязко се отказал от женитбата. И до ден-днешен не знае защо.

Ей такива ми ти работи. Истински работи. Както истински се кара с 60 км/ч в селото. На заден ход. С червена жигула. Един шофьор без зъби. Хили се. Не го познавам. Ма то няма и как. Аз така и така никой не познавам. Водят ме. На гости. Накрая на света. Където живеят много приятни хора. Забравени от бога и от партията. Ма не им пука. Щот нито бог им е помогнал, нито партията. Щото там природата е твоя и ти си природата. Както винаги е било. Пет часа каране и си там. Никой не те кара на сила, но душицата там ти остава. Или поне частица от нея. За да ти се хили, като се задзвериш за нов плосък телевизор.

Фотография Васил Танев / Димитър Павлов