За Бог да прости

Точно преди малко си мислех, че от известно време се опитвам да живея по-нормално. Да не лъжа, да не постъпвам кофти с другите и като цяло да не правя неща, за които после ще съжалявам. И стигам до извода, че некак не ми се получава. Защо бе, хора, не ме оставяте да живея като човек? Защо не сте хора вече? А не бяхте такива. Що станахте, бе? Кой ви възпита така, да се върти в гроба дано.

Преди една седмица бях на помен. На вуйчо ми, светла му памет. Досадно нещо са помените. Хем се събират по-малко хора, отколкото на погребенията, хем пак е едно такова измъчено кахърно и досадно тихо. И некак куртоазно. Отвсекъде. Няма кой да те види, че си дошъл - да го беше уважил приживе тоя човек. Но как да е.

Та бях на помен аз в „Свети Седмочисленици". Тъпо, че поменът се съчета с някаква Задушница и нещата бяха като на конвейер. Преди нас имаше две погребения и друг помен, паралелно с нас някакви хора им пееха за нещо си, а след нас чакаше едно погребение и още два помена. Но това е нормално. Църквите в центъра са кът, а всеки иска да си го опеят близо до адресната регистрация. По лична карта. Приживе, разбира се.

Та блея си аз, говоря си с приятели на вуйчо ми, смея се, защото аз на такива места винаги се смея, смятам го за задължително - хората, на чиито погребения до момента съм присъствал, все бяха доста жизнени и съм свикнал да ги виждам все усмихнати. Та затова и аз, като се сетя за подобни хора, се усмихвам. Те не биха искали да ме виждат тъжен. И аз се усмихвам. Плача си сам. Така ми е по-интимно. И по-искрено.

Та блея си аз из „Седмочисленици" и до мен се приближава някакъв пич. На около 21-22 години, на око. Клошар. Миришещ. Дойде и вика: „Извинете, може ли малко сок и една сладка?" И тогава се огледах. В църквата беше пълно с народ, който не бе дошъл толкова да се стопли, въпреки ужасния студ навън, колкото да хапне. Щот на погребения и помени обикновено има храна. Да, сладкото преобладава, но има и питка, и житце, става си за наяждане. А и винце ако сипят, нещата си идват на мястото.

Та сипах му аз винце, дадох му цялата питка. После дойде и една жена - и на нея сипах винце, оставих й половин кока-кола и кутия сладки. Така след четири човека вече нямаше какво да сипя или дам. И всичко това в църквата, която би трябвало да извършва социална дейност някаква. Не само педофилска, но и социална. И барем да даде по един бульон на бездомните. Но не.

И минаха тия хора покрай импровизираните сергии, и си се наядоха съвсем човешки. И никой не им отказа. Щот е за „бог да прости". И не е човешко да откажеш. А и самите хора не досаждаха. Идваха и питаха: „Може ли малко сокче, може ли малко сладко, може ли малко винце..." Може, естествено. Няма да си го нося в гроба.

И тогава ме осени идеята, че при остър глад няма смисъл да се ходи по сватби, като може да се ходи по църкви. През уикенда има помени и погребения по цял ден. Да, не е особено весело, няма кръшни хора и ръченици като при сватбите, но пак има храна и - най-важното - хората са по-свестни. По-тихи. Никой нищо няма да ти откаже. Никой никъде не те гони. Шансът да те бият, че си непоканен, е минимален. Всичко е лежерно, тихичко. Няма побоища и пиянски скандали. Винцето пак си е винце, житцето пак си е житце, питката пак си е питка. Е, вярно - сухичка е, ама то цял живот хляба с лютеница ли си го преглъщал. Така че, ако нямате работа, нямате прехрана и не ви пука особено, елате на помен. Да, чужд, но по-добре на чужд, отколкото на вашия собствен. А може и познати да видите, приятели даже. Няма да се чувствате като навлеци. И всичко ще бъде наред.

А един ден току-виж всички дочакаме онова нещо, което се нарича Българска православна църква, да разпореди в големите храмове, които не са го закъсали откъм пари, да дават поне един къшей хляб на клошарите. Чат-пат. Ей така, за Бог да прости.

Фотография Васил Танев