За гълтането

На 4-и септември, около 12:30 часа на обед, смятах, че това ще бъде най-тъжният текст за протеста, който съм писала. В изкривените муцуни на протестиращи и контрапротестиращи, докарани с автобуси от БСП, ДПС и ГЕРБ, четях само омраза и не виждах никакъв протест или манифестация. Виждах само разходка до София и добре заучени партийни фрази.

Дали ще се пресягаш през огражданията на парламента, за да целунеш Станишев, или ще скандираш „Бойко! Бойко!", всъщност няма голяма разлика. Когато цената на недоволството се измерва в бензин, сандвичи и минерална вода, всъщност недоволство няма. Подкрепа (тук става дума за безумното явление, наречено контрапротест) също няма. Но това е друго - някак си свикнахме срещу нашите искания за пречистване на политиката да се изправя стена - жив щит от организирани, любящи закрилници на управляващите. Когато се сблъсках с „организираното" недоволство обаче, случаят е различен. Случи се римейк на отчаянието от нощта на изборите. Помните ли?

Щом резултатите от вота лека-полека ставаха ясни, нямаше как да не се сблъска човек със стена от безизходица - от едната страна застават БСП, ДПС и Атака, от другата - ГЕРБ. На практика алтернатива няма. Ето това се случи и на 4-ти септември сутринта. Усещането за липса на изход и надежда разби с ритник очакването за промяна.

И тук не става дума за мелодраматични обяснения, почти любовни, за някоя невлязла в парламента партия. Не става дума дори за нарочените „млади и красиви". Става дума за принципа, че ако протестът бе срещу Мафията в управлението, с пристигането на първия автобус на ГЕРБ Мафията се противопостави на себе си. 

Видях различни лица, дошли да „посрещнат управляващите". Видях мои приятели, с които заедно трамбовахме три месеца. Всички те отстъпваха назад. И си тръгнаха - погнусени, излъгани и неуверени. Тръгнаха си, защото режисираната радост към Борисов и виковете „Бойко!" заглушиха техните крясъци „Мафия!", чийто адресат освен Орешарски, Станишев и Местан, е именно и лидерът на ГЕРБ.

И добре, че си тръгнаха, защото дубъл две, а именно Цветан Цветанов на фона на викове „Оставка!" и „Избори!", прегръщан и целуван от уж протестиращи е най-тъжната гледка, която може да види дошлият пеш протестиращ. Идвалият три месеца недоволен човек, искащ политика без Делян Пеевски, няма как да не започне да „страхува", че всеки момент тези двамата - Борисов и Цветанов, ще дефилират във властта. И тогава вестниците на депутата от ДПС отново ще изригнат в похвали и обич. (Впрочем използваните за щик и щит на властта медии - Телеграф, Монитор и ТV7, до ден днешен не нападат Борисов. А самият той нито веднъж не каза, че изборът на Пеевски, който стана причина за масовото недоволство, е избор на мафията.) Замисляли ли сте се защо се получава така? Замисляли ли сте се, преди да смятате, че за да постигнем целта си, е необходимо да преглътнем нечистоплътната целувка с ГЕРБ?

Мерзките гледки на режисиран копнеж по оставка, гарниран с разходка с автобус, нямаше как да не доведат до плаката „ГЕРБ=БСП=ДПС=АТАКА=БКП", който вечерта на #ДАНСwithme издигнахме с няколко приятели. Въпреки разбеснелите се лели, които се опитваха да ме ударят в бъбреците, невнятните възрастни мъже, които ни изпратиха на контрапротеста и ни обявиха за провокатори, всъщност именно този плакат донесе надеждата. Хората се усмихваха, снимаха и кимаха одобрително. Компактните групи ГЕРБ-ери, които искат Борисов отново да „разпорежда" пържоли за кучето, намерило труп, и Цветанов отново да чете мними СРС-та на лекари от парламентарната трибуна, като личен PR, се оказаха агресивни, но по-малко. Моите приятели отново бяха там. И да - те не искат да обединяват усилия с режисирани партийни клики. Още по-малко с такива на Борисов. Най-тъжната гледка вечерта всъщност бе един господин с оранжева фланелка, който с истерична нотка в очите обясни, че ненавижда Борисов, но трябва да бъде преглътнат в името на демокрацията. „Или гълташ, или няма демокрация", викна белокосият мъж, който дори не успя да ме ядоса.

Моят протест е срещу гълтането в политиката. Порното е друга работа. И когато се смесят тези два жанра, отрочето е Пеевски, Станишев или бивш охранител от сенчестия бизнес, издигнал се до премиер.

Но заради всички онези, които се усмихваха, текстът няма да е тъжен. Надежда има за тези, които не искат да гълтат. Но трябва да разберем, че това е само началото. А оставката ще бъде само доброто начало. След това ще имаме трудната задача да издействаме избор за всички онези, които пристигат, натоварени на автобуси. За да не бъдат жертви на партиите си. За да не бъдат употребявани за личните цели на Станишев, Местан или Борисов. За да имат избор. За да ги третират като хора, а не като средство за получаване на цели.

Въпреки че не съм фен на търсената нарочно символика, може би във факта, че пиша този текст на Съединението, такава има. За да се постигне Независимостта (а тя е само след две седмици, поне според календара) трябва да внимаваме с кого се обединяваме.

Фотография Васил Танев