ЗаеБал с маски

„За разлика от дискотеките и баровете, баловете се отличават с тържествена обстановка, строг етикет и класически танци, като валс и танго."

Това се случва в една от елитните, столични гимназии. Моя приятелка, силно разочарована от повсеместната простотия, обхванала връстниците й, дни преди абитуриентския бал написа с маркер в един от коридорите стихотворение на Христо Фотев. Любим й е, още един да му обърне внимание си струва. На следващия ден Фотев е поправено на Ботев. Толкова.

Ден по-късно, по обяд, в квартален ресторант, за първи път в живота си Петър е облечен в костюм. Има гости. Посреща ги. Прибира пликове с парите, накичва се с подарени кръстчета и часовници. Пръска си от всеки парфюм. Пие трето уиски. Не е ял нищо, а на една от наздравиците в негова чест шмръква по-силно, заради огромна бучка амфетамин, заседнала в носа му от по-рано. На „Жив и здрав да си" повръща. Всички се радват. „Ще му мине. Така е на бала." На другата сутрин балът е минал, а балъкът е в токсикология.

В три сутринта, три момичета търсят магазин за цигари, боси. Две от тях са правили свирки на някакъв техен съученик, защото имал бело. Те искали да опитат, никога не били. Сега  надъхани, надрусани с амфетите, които им дал, разказват колко яко било. Той си казал „Не е лошо", закопчал си панталона и отишъл да разкаже на приятелите си. Клипчето може и да сте го гледали в мрежата.

Часове по-рано момче в инвалидна количка си стои вкъщи. Гледа по телевизията за специалните мерки, които предприемат от Полицията покрай баловете. Има и новина за удължаването на велоалеите в София с петдесет километра. Няма си дама за бала, а и никой от съучениците му не иска да му асистира през тази вечер. YOLO, SRY. Тъпотото е, че той не е компютърен специалист, няма да стане супер богат, няма да им натрие носовете на тия, които го изоставят. Справедливостта няма да възтържествува, но пък другите ще танцуват до сутринта.

Тя е най-красивата. Пропусна бала си, с удоволствие. Има си две години по-голям приятел, с когото обичат да си четат книги на глас, да мечтаят за бъдещето и къде ще отидат да учат. Той иска да стане писател. Тя иска той да стане писател. На бала си взимат екстази и се разхождат цяла нощ. Времето е топло, духа вятър и всичко е наред. Два месеца по-късно се разделят. Тя трябва да замине. Той я изпрати до ръба на живота й. Тя го вдъхнови за първия му роман.

Двамата стоят напушени в ъгъла на училищния двор с широки панталони, пародийни сака и папионки, взети от магазин втора ръка, колкото да отбият номера. Ще си изхарчат парите от бала за трева и ще прекарат лятото като цъкат лига. Всичко е перфектно. Никога не са общували с половината си съученици и никой няма да забележи, че ги няма в ресторанта. Както и никой не вижда, че ги има в ъгъла на двора. Говорят си на „копеле" и за разлика от повечето други, продължават да общуват още дълги години, макар и онлайн.

Кавалерът й я взе с Х петица направо от вход Б на 723 блок в Люлин. Тя едва ходи на токчетата си. Едно, две, три... Балони, кич, роднини и пари в жартиери - като проститутка. С огромни гърди, които подрусва под ритмите на тумбата цигани с тъпани, дайрета и акордеон. Лепи, газ до дупка, ууууууу през прозореца на колата. Направо от бутилката. На следващата сутрин, с една мигла по-малко, със счупено токче, по-пияна, отколкото баща й някога е бил. Тя излиза от раздрънканото такси и влиза направо във вход Б на 723 блок в Люлин. Животът продължава.

Класните ръководители са поставени в любопитната ситуация да наблюдават как децата, които са възпитавали и обучавали последните пет години, се държат като жителите на Содом и Гомор в последните им дни. Огнен дъжд, по-скоро не, но помните ли градушката от миналата година?

На сутринта седя на пейка. В храста до мен има обръч от рокля. Бях на бал на една позната, която май по едно време отиде в Банско. До мен седна един клошар и ми разправя. „Приятел, дай цигара. Мерси. На бал ли си бил?". "Бях" - викам. "И аз веднъж, ама бал, бал. Канихме дамите на танци, бяхме се обръснали гладко. Жените тогава не се бръснеха, хахаха. Жените какви бяха, момичета, ама жени, разбираш ли ме. Мислиш не сме се напивали? Ааа, не сме. Ама такова нещо не е имало. Погледни я тая...". Погледнах.  Зад мен от един храст стана притежателката на обръча от съседния. Взе си го и тръгна нанякъде, все едно знаеше къде се намира.

В сутрешна София се разнася аромат на гнило и не беше от клошара до мен. Мирише на пот, наркотици, парфюми, илюзорни представи за бъдещето, повръщано, кич. Вятърът носи разноцветни екстеншъни, а в сутрешната емисия, с тъжна физиономия, някаква говорителка съобщава за катастрофа с абитуриенти на Околовръстното. Не чух колко са пострадалите, 1, 2, 3, 4, 5...  12, току-що завършили средното си образование човечета. Някои отишли на вятъра с екстеншъните, гушнали си претрупания букет, наритали камбаните в дискотеката. Никога няма да разберат какво следва. Сутрешните клаксони изпращат оцелелите по домовете им. Мазните дюнери се стичат по костюмите и корсетите. Всичко бавно си идва на мястото. Толкова.