Защо българинът охка толкова много?

Бели пари за черни дни

Българите сме видели петстотин години турско робство, четиридесет и пет години комунизъм, двайсетина години преход, включително купонна система и хиперинфлация. Сигурна съм, че можеш да добавиш още събития, които така дълбоко са ни набити в главите, че си носим робската психика и до днес. Работех в офис, в който шефът имаше навика да бави заплатите и дори да те кара да си благодарен, че все пак ти я дава. Всички колеги бурно се противяха на това, докато шефът го нямаше, но влезеше ли в стаята замлъкваха все едно бе размахал невидим бич. Напуснах офиса и колегите си барабар с него, а някои от тях все още чакат своите заплати.

Накарай мързеливия да работи, да те научи на акъл

Най-голямата причина за охкането е мързелът. Можем да даваме акъл, ама много ни мързи да поемем допълнително работа, да свършим проекта в срок, да учим вечер с детето. Далеч по-добре е да извикаме приятели на ракийка вкъщи и да се оплачем взаимно. А едно време, когато бозата беше шест стотинки, хората казваха: "учи, маме, за да не работиш".

Когато една врата се затваря, друга се отваря

Горното изречение със сигурност не е мисъл на човек с тристайна панелка в Люлин. Аз съм по-склонна да вярвам на анекдота за габровци, които режели опашките на котките си, за да не избяга топлото. При нас асоциацията с отварянето на една врата е много по-близка с отоплението и сметките за топлофикация, отколкото с нови възможности.

Много хубаво не е на хубаво

Точно на тази поговорка много силно бях повярвала. Спомням си една прекрасна юнска съботна сутрин. От онези първите слънчеви утрини, в които късите ръкави се борят да излязат от гардероба, градинките се пълнят с детски смях, а мирисът на море и горещ асфалт стига и до София. Цялото семейство се излежавахме в спалнята и мързеливо доглеждахме детски филм, преди да излезем на разходка. Смехът ни ехтеше в апартамента, а аз бях потънала в щастлива безтегловност. Телефонът звънна. Скъп за мен човек беше починал неочаквано и по нелеп начин. Дълго време след това не можех да се засмея по същия начин, от страх че много хубаво не е на хубаво. Днес вярвам, че животът е пъстър и е неизбежно да има нещастие, независимо колко хубаво сме преживели.

А знаете ли кое е най-лошото? Форумите и Facebook дадоха микрофона на мрънкачите

Отварям известен новинарски сайт. Топ три от новините звучат като заглавия на романи на ужасите - мъж застреля жена си, дете закла друго, атентат взе жертви. И ако не ми вярвате, моля прочете Мемоарите на занаята на Стивън Кинг, където той описва как можеш да вземеш такава новина и да я развиеш до страховита история. Ужасите обаче не се приемат добре от моето вътрешно аз и вместо тях отварям дребна статийка за приключилия ремонт на Орлов мост. Трицифрено число коментари под седем реда статия, които съдържат само неграмотните мнения на мрънкачите.

Признавам, че лека доза хейтърски хумор действа забавно. Тази сутрин, докато пътувах в трамвай 22 към депо Искър, колегата ми скрои номер. Взе ръката ми, проследи с пръст една от линиите на дланта и обясни, че това е линията на живота. След което продължи съвсем сериозно с една мъничка линия и каза "Тази е на трамвая, а тук някъде двете линии се пресичат". Черният хумор често присъства и на работното място. Да си хумористично негативен събира популярност в офисното пространство, но ежедневното мрънкане води до силна демотивация на екипа и въпроси от тима "има ли смисъл?".

Охкаща нация сме си и охкаме както за лошото, така и за доброто. В най-добрия случай на въпроса "Как си?" отговаряме с "Ох, страх ме е да ти се похваля". Защото който каквото и да си пише, ние знаем, че най-лесно се вярва на лошото, вятърът на промяната носи само грипни вируси и не бива да се хвалим твърде много, че лесно се пада от високото. И в сърцето винаги ще носим страха, че много хубаво не е на хубаво.

Автор: Боряна Василева

Ние българите не заслужаваме добри новини