Зов за завръщане

Политическият прайм тайм е сутрин. А не вечер, както би било редно. Тук се чака. Някой чака трамвай, друг любов, трети дете, четвърти съвест, пети топла вода, шести парно, седми трансплантация, осми апартамент, девети протеза, десети ток, а останалите - да ни оправят положението.

Чакаме. Да живеем, да умрем, да бъдем хора, да не убиваме животни, да не обиждаме безпричинно, да не се държим като лайнари, да не псуваме по улицата, да не гласуваме за идиоти, да не паркират по тротоарите. Да не ни обиждат навсякъде, да не ни бъркат диагнозата, да не ни се цупят в магазина, да не ни секат дърватата, да не ни живеят живота, да не ни изпързалят отново, да не ни излъжат очакванията.

Чакаме. Да ни дадат по телевизията. И тогава да си кажем. Да станем господин за един ден. Щот` иначе си траем. Ма няма как. Работа няма, да не псуваме на глас. Публично. Чакаме. Някой друг да ни свърши работата. Викаме телевизията. Като неволята. Викаме я, за да ни оправи тръбите, да засади тревата, да изчисти пред блока, да коригира сметката за тока, да ни спаси децата, да ги запише на детска градина и училище. Викаме я. Да не ни бие мъжът ни. Викаме я. Да спре багерите, които копаят в градинката. Викаме я.

Докога бе, хора? Докога така телевизионно? Не е ли по-лесно и правилно Телевизията да идва и да снима вашия протест, вашето недоволство, вашето право да се изправите и ходите. На два крака. Да роптаете срещу кретените и техните решения. Да търсите правата си. Но и да спазвате отговорностите си. Не е ли по-правилно това. Нали Телевизията е огледало на живота. А не е причина за него. Или бъркам. Или в България не сме хора.

Живеем телевизионно, храним се телевизионно, правим секс телевизионно, отглеждаме децата си телевизионно, правим избори телевизионно. Не е ли по-гот някак да излезем навън и да потърсим правата си. За всички по-горе изброени неща. Да не чакаме друг да ни свърши работата. Да не чакаме екипи. Те може и да не дойдат. Щот` в този момент снимат три баби в безименно село. Или нечия премиера.

Мисля, че е време. „Да се погледнем честно в очи."

Фотография Васил Танев