Ти умирай, аз те снимам!

Преди няколко дни, докато си пиех кафето и проверявах какво ново е излязло в социалната мрежа, попаднах на странно видео. Голяма катастрофа на натоварен път. Изгледах видеото, качено в поне 6 групи от човек, който го е снимал от своята кола. Той (въображаемият оператор) не е слязъл от своя автомобил, а просто е намалил, докато направи кратките кадри, след което е продължил.

В катастрофата нямаше жертви, просто няколко ранени. Въпреки това, тя е показател на промяната в обществото, което е до толкова обсебено от виртуалния свят, че е заменило всички човешки инстинкти с  такива на роботите.

Преди години, много преди бума на групите и ‘‘забелязванията‘‘, ако човек видеше инцидент, катастрофа или някаква житейска драма, той веднага би помогнал, би се притекъл в нужда и би направил всичко, което е по силите му. Поне хората, които аз познавам. Днес това не е така.

Караш си най-спокойно по магистралата, а телефонът ти е в бойна готовност (дори гледах репортаж за някакъв уред, тип стойка, който се монтирал, за да снимаш без да се притесняваш, докато караш). Тогава на пътя ти се изпречват изненадващи гледки...

1) Коне, които минават през магистрала
2) Кучета и котки- сгазени, премазани или просто изоставени
3) Катастрофи (колкото по-големи, толкова по-гледаеми)
4) Изоставени коли
5) Интересни случки с други шофьори

Все вълнуващи неща!
Вадиш телефона и започваш лудо щракане: снимки, видео, сторита… Качваш в тази или онази група, след което подминаваш инцидента. Не се интересуваш дали можеш да помогнеш, дали има пострадали, дали е редно да снимаш…Просто се вживяваш в новата мода да си фотограф за цялата фейс общност.

Под поста ти, хиляди като теб, шумно коментират материала ти, харесват го, споделят го…след което го забравят. До следващия път, когато пак ще видят нещо интересно.

Наскоро моя позната, възрастна и с проблеми с кръвното, ми сподели, че се почувствала зле на голяма столична улица. Първата й мисъл не била за нея, а за децата й: ‘‘не исках да се свличам по улиците, защото веднага щяха да ме качат в Интернет и децата ми да се стреснат, ако ме видят просната‘‘- явно и мисленето на хората е такова. Страх от снимане, страх от живеене.

Затова да се надяваме да не падаме по улиците. Да се молим да станем жертва в катастрофа, защото рядко някой ще ни се притече на помощ. И да се надяваме, че няма да бъдем следващите герои в някое любителско видео.


А тук можеш да прочетеш един разказ за тъпаците