Разбери какво обичаш и го остави да те убие

Така ли приемаме обичта? Като отрова? Това ли виждаме в чувствата... убийство? Има нещо нередно в тая работа.

Винаги съм чела този цитат с единствената мисъл "защо така?". Разбирам идеята, че да обичаш изисква жертви и колкото повече обичаш в началото, толкова по- труден ще е краят. И е така, определено. Но съществува ли краят, когато нещо е оставило следи в душата ни? Не бих казала.

Извън метафизичните ми изказвания, че каквото живее в сърцето, е живо завинаги, а далеч не съм открила топлата вода с това си твърдение- бая преди мен се е утвърдило, пак не съм напълно съгласна с тази мисъл. Наистина ли, когато се появи смело и ведро чувство, първото, за което ще си помислим, е как ще приключи? Защо сме настроени така, че вместо да се насладим на момента, се страхуваме от това кога ще свърши? То е сякаш цял живот да заспиваш с идеята, че смъртта е на една ръка разстояние, очаква те и утрешният ден може никога да не дойде? Нима искаме такъв живот? Едва ли...

Когато разберем какво обичаме, ако ще оставяме нещо, нека то да е самите нас. Нека оставим себе си да му се възхищаваме. Нека след това си позволим да се доближим, а после да го приравним. И тогава идва истинската обич. На сходното, на близкото до нас, на готовото да ни отвърне със същото. Убиват само създадените от въображението ни чудовища, защото се страхуваме. Когато няма страх, само тогава има щастие.

Не за първи път подканвам да се обича смело и да се вярва в щастливия край.


А тук можеш да прочетеш как да освежиш летния си гардероб без да купуваш нови дрехи