Алекс Джоло

Кариерата на Алекс започва от най-ниското стъпало - първата му длъжност е продавач-консултант в Рим. По-късно се премества в Болоня, вече като директор на магазин, впоследствие става регионален мениджър за цяла Североизточна Италия. Между онази първа стъпка и настоящото му положение на генерален директор за България са минали само седем години. Разбира се, сеньор Джоло не смята да спре дотук и да се пенсионира у нас - мисията му е за три до четири години, и вероятно след това ще продължи някъде другаде. Засега обаче животът му е тук, в София, където е със съпругата си. И където е избрал да се роди първото му дете. „То ще бъде едно малко българче. Ще е интересно после да казва, че е италианец, но е роден в България."

Бъдещият млад татко познава вече доста добре града, създал си е приятелства и, като цяло, твърди, че е много щастлив тук. До голяма степен се дължи и на любовта му към работата. „Това е компания, която е точно като за мен. Когато започвах, нямах представа, бях изненадан, че съществува такова място. Моят свят е тук." Съвсем логично Алекс се занимава със спорт. И също толкова естествено, като италианец, неговият спорт е футболът - практикува го и следи отблизо любимия Ювентус, „най-великият отбор в Италия". Играе редовно футбол с хората от магазина, също така и с италианската общност. Намерил е доста приятели италианци, като специално внимава те да не са от бизнес средите, защото предпочита вечер да не се събира с хора, с които е длъжен да говори отново за работа. Избрал е да излиза с приятели, да изпие чаша вино, да играе футбол и, като цяло - да бъде по-скоро Алекс, отколкото шефът на Decathlon за страната.

Като малък исках да стана механик. После си смених мнението.
И станах мениджър.
Заобиколен съм от хора, които обичат спорта.

В офиса имат позитивно мнение за мен, надявам се. Питайте ги.
Сред приятели минавам за обикновен и скромен. Не съм някакъв мениджър, който в пет часа отива да играе голф.
По душа съм благ.

Никога не работя без смартфон.
Проблемът ми е, че съм прекалено благ.
Идеите идват, когато говоря с колегите.

Блокирам, когато не съм сигурен, че правя правилното нещо.
Грешките са съвсем нормални.
Компромисите в професионалния живот също са естествени, дори и в личен план - те са задължителни, за да имаш добри отношения с хората.

Работата трябва непременно да е нещо, което човек да обича да прави, а не което е длъжен. Иначе няма положителни резултати.
От моята научих, че да ръководиш хора е изключително интересно. Едно богатство всеки ден. Истинско училище. И то предимно с най-трудните колеги, тези, които са съвсем различни от теб - те ти дават най-много.
Работата ми в България в това отношение е може би малко по-различна, има някои културни разлики. Но аз се опитвам да изработвам принципи на работа, тип Decathlon, които да са общовалидни. Това е и една от причините за успеха на компанията досега и е нещо сравнително ново за България.
Българският пазар е интересен, не може да се сравнява с Франция или с Италия, но е с много голям потенциал. Освен това, въпреки че инфраструктурата не е добре развита, страната има естествени дадености, които позволяват практикуването на много спортове без задължително да има построен клуб, стадион.
Приносът на Decathlon във всичко това е следният: ако един човек започне да играе футбол благодарение на нашите стоки, ние сме създали един спортист.

Съревновавам се с всички. Жена ми така казва: „Ти винаги се състезаваш с някого." Смятам, че позитивното съревнование е нещо наистина важно в живота - то ми помага да се развивам. Разбира се, приемам спокойно загубата, не може да се печели винаги.
Скачам в дълбокото, когато е необходимо. Преди това трябва да го обмисля, но не се страхувам от риска.
Успехът е нещо съвсем лично: да си доволен от работата си, но най-вече да имаш семейство - ето това е личният успех за мен.

Обожавам спорта. Не мога да живея без спорт. И обожавам жена си.
Забелязал съм, че българите са динамични, имат желание да се усъвършенстват. Да заявят: „Ето, ние сме тук, искаме да променим нещата." Това наистина ме впечатли, защото идвам от страна, която е малко статична в това отношение. Италианците не правят нищо за усъвършенстването си. Тук срещам постоянно хора, които искат да подобрят положението.

В София ми харесва спокойствието, на първо място. Може и да е странно, но съм живял в Рим, все пак. Обичам парковете и планината - разходките през лятото, ските през зимата.
Не ми харесват колите по тротоарите, анархията на ниво инфраструктура - сгради, които са построени само колкото да ги има, без улица и паркинг за тях. Трябва да има повече място за хората - да се разхождат, да карат велосипед, както е в другите модерни градове. И съм убеден, че това ще стане.

Ще ми се аз да съм измислил работата си. Харесвам моята, но представете си човек да е измислил сам изцяло това, с което се занимава. Опитвам всъщност да го правя тук - да вкарам своята лична гледна точка.
Или поне да бях казал: „Животът е една голяма игра на шах. Важното е не дали ще спечелиш или загубиш, важното е да бъдеш играч, а не фигура. Защото играчът е архитект на съдбата си, дори и когато губи, а фигурата е жертва на събитията, дори и когато печели." Казал го е шахматистът Дино Ноте.

Текст Веселин Трандов / Фотография Васил Танев