Александра Василева

Навярно си я гледал на софийска сцена, където Александра играе в редица постановки в Народен театър "Иван Вазов", като Ревизор, С любовта шега не бива и Кървава сватба с режисьор Мариус Куркински, Веселите уиндзорки на Ръсел Болъм, Свобода в Бремен на Григор Антонов, Терапевтът на Крис Шарков. Едва ли си пропуснал и Дакота в Сатиричния, където компания й правят Владо Карамазов, Захари Бахаров и Юлиян Вергов. И още, и още. Днес обаче ще се фокусираме върху два спектакъла в театрална работилница Сфумато, които не са масови, поради типа театър, и нямат кой знае каква реклама, но заслужават специално внимание. Първият е Самолетът закъснява по стихове на Борис Христов с режисьор Маргарита Младенова, а вторият - Книга за изгаряне по текстове на Георги Тенев и Иван Добчев (който е и режисьор), вдъхновен от изгорелия Пламен във Варна по време на протестите.

"Неслучайно искам да поговоря за това, - казва Александра - защото това са спектакли, направени за нас, за нашето време. Единият е за хора, които искат да напуснат България, а другият е за онези, които биха се върнали. Документални, социални спектакли, които представят болката на една държава. Смятам, че сега е моментът да се видят - като равносметка на това къде сме, какво ще правим с бъдещето си. Това не са рецепти, не, те просто задават въпроси и са доста жестоки и сурови. Не са за смях, не са за халтура, не са за гъделичкане и разтуха. Сериозни са. И не бива да стоят в сянка, а трябва да се видят, докато е време."

Мислейки за ситуацията в тази държава, и аз понякога се опитвам да избягам, но бягам навътре. Няма къде да избягаш. Занимавайки се с театър и с тези теми, това някак измъква човека. Дава трибуна за твоята лична позиция. Хубава професия е, макар и изтощителна. Излизаш друг от спектакъл, по-одухотворен. В този смисъл театърът спасява.

Преди театъра исках да стана балерина. Сърцето ми беше в балета. Голяма страст, голяма любов. Никога не съм обичала да се показвам, но имах някакъв порив към красотата. Разминах се с това - по определени причини не кандидатствах и след това с години ходих в Операта, за да гледам всичко. И плачех, съжалявах много.
По-късно въобще не съм мислила да се занимавам с театър. Просто изведнъж нещо се случи. Първоначално исках режисура и отидох в студията на Бончо Урумов, а той ми каза: „Каква режисура, не се излагай!".
Той ми даде адски добър старт за кандидатстване.
По онова време четях като луда, постоянно търсех материали, по цял ден с това се занимавах. С голям кеф го правех.
А изпитите в НАТФИЗ бяха като полет, голямо удоволствие.
Когато ме приеха, обаче, си казах: „аз това не го заслужавам". Мислех, че някаква грешка е станала, започнах да се съмнявам.
След това в Академията започнахме някакъв абсолютен работохолизъм. Спяхме по четири часа, но не, защото ходехме по купони, а за да се работи. По пет откъса при професорите, по десет режисьорски откъса съм хващала. Събирахме се в шест часа да репетираме. В четвърти курс вече се усещаше такава преумора... Наскоро баща ми ми припомни, че съм повтаряла „мразя ги, мразя ги, не издържам, не издържам". (смее се)
Е, накрая станах актриса.

Заобиколена съм от свестни хора. Широко скроени; такива, с които да можеш свободно да общуваш.
Обичам добрите хора, благородните. Сигурно всеки ги обича. (смее се)
Добрият екип е важен, за да има мислене в една посока, за да се достигне хоризонтът, до който се стремиш, за да върви леко работата. За да съществува нашето изкуство. То не може без добър екип. Нужно да има хора, които са повече алтруисти, отколкото егоисти. Независтливи хора, които не изпадат в конкуренция с другите, а имат стабилно самочувствие и разчитат на себе си.
Всеки е създаден от Господ, за да бъде уникален. Стремежът да постигнеш нещо със зъби и нокти нищо не може да ти даде. Може само да те довърши, да те накара да се самоизядеш.

Вкъщи ме смятат за котарака Леополд. Много ми се иска всички около мен да са добре.
По душа съм колеблива на моменти. Имам болезнена чувствителност, с която самата аз се боря, но така съм създадена.

Никога не работя без тема и лична мотивация. И също без тефтерче с молив. Не работя с химикалки.
Идеите идват с търсене на отговор, със стремеж да постигнеш нещо, с вдъхновение. На мен идеите ми идват по тъмно.
Блокирам от студенината, от хладното отношение. От недомлъвки и интриги.
Опитвам се да ги прескачам.

Грешките са ями по пътя към търсене на истината; капани, от които трябва да излезеш, за да си по-стабилен.
Компромисите са необходимото зло.

Работата за мен е като някаква дрога, изход от реалността. Спасение.
Тя прилича на полската работа - мръсен си, пъпчасал си, потен си. Но е благодарна. Изпитваш много щастливи моменти. А и е интересна - никога не се случва едно и също.
От моята работа се научих на воля и на упорство, да не сдавам багажа, да не се лигавя. Да не се поддавам на вътрешни страхове, дори и да ги има.
Аз вярвам, че има смисъл да се занимаваш с нещо, само ако се стремиш - доколкото ти е възможно, да бъдеш абсолютен, да искаш да направиш най-доброто и да стигнеш най-далеч.

Работейки, аз се опитвам да се докосна до авторите, до това, което искат да кажат с творчеството си.
Скачам в дълбокото винаги.

Успехът е нищо. Някаква временна радост, която просто означава финал на една работа и начало на изкачване на друга планина.
Най-обичам да бъда близо до вода - да гледам морето или океана.
Искам да разгледам всичко по света.

Никога не знам какво ме чака утре и много се притеснявам от начина, по който бих реагирала на неизвестното.
Ще ми се аз да съм измислила машина на времето.

Текст Деяна Узунова / Фотография Славея Йорданова