Александър Кадиев

Въпреки че играе в различни театри почти всяка вечер, а всеки преди обед води предаване по bTV, Сашо Кадиев намира време да се наслаждава на малките радости - среща с приятели на кафе, хубав филм, самотна релаксация и зареян поглед в небето.

Като четвърт албанец и син на Катето Евро, освен непоправим пакостник и луда глава, той е типичният хомо луденс - с него никога няма да ти е скучно. Не само защото е виртуозен хамелеон, но и защото, докато се смееш, внезапно ще те сепне с иронията си. Или ще ти довери, че вярва в теорията за вселенското привличане. В същото време Сашо е много земно момче и въпреки че жонглира поне с десет дини под една мишница и все е затичан нанякъде, може да се закове на място от дълбокото синьо на пролетното небе. Или от гледката на пенсионер, ровещ в кофата за боклук. Изобщо не си мисли, че се преструва! Едно от нещата, които го карат да чувства срам, е мизерното дередже на хората тук. И плаче, когато е сам. От радост и въодушевление.

Докато разговаряме, край масата ни се присламчва покъртителна лепка - хиперактивен и възпълен човек, който проси 1 лев, но само след миг разпознава нашия герой и вдига мизата на 2 лева, защото го бил гледал по телевизията всеки ден и „мама много ще се зарадва, като й кажа, че съм те видял наживо"... Кадиев му подава 50 стотинки с благороднически жест и бавно отпива от изстиналото кафе.

Останалото можеш да прочетеш по-долу.

Събуждам се, когато виждам, че човешките възможности успяват да се реализират. Когато в роля, предаване или в комуникация с даден човек, аз съм си намислил нещо и го извадя, то става резултат, който много хора разбират. Това означава, че не съм сам. И че не съм се заблудил. Нещата, които съм съчинил, влизат в контакт с другите. Ето това винаги ме събужда и екзалтира.

По душа съм добър човек. Номад, но само във въображението ми. Галактически стопаджия. Мечтател.

В главата ми е пълно с мисли как ще оцелея по най-добрия за мен начин. Мисля за прости неща - професията да ми върви, да се разбирам с гаджето, ей такива неща. Малкият ми свят да върви.

Вярвам в свръхествественото. Тоест че няма случайни неща. Напоследък стана много популярна теорията за вселенското привличане. Помня, като бях дете, тази идея не беше популярна тук. Но въпреки това, с майка ми винаги сме мислили за хубавото и така сме го привличали. Винаги сме си мечтали. И, общо взето, това, което сме мислили и сме мечтали, се е случвало и се случва. Така човек сам предизвиква съдбата си и променя нещата към по-добро.

Факт е, че в България е много тежко положението. Напоследък това много ме мъчи. И това е факт, за който всички сме виновни.

Все си повтарям, че всички трябва да направим нещо по този въпрос. Защото също така е факт, че човек може да реализира мечтите си. Абсолютно!

Никога не танцувам на българска чалга. И когато съм много изморен. Иначе обожавам. Аз съм танцуващ човек, правя го често.

Идеалната вечер е да си седя някъде, да ме духа вятър (може би на хамак?), а край мен да има плаж и море. И да бъда сам. Имам нужда да релаксирам сам.

Умирам от срам, когато видя хора, които ровят в кофата... Срам ме е от цялата ни система. Срам ме е от това, че голяма част от моите колеги в театъра са много талантливи, а мизерстват. Срам ме е, че политиците ни крадат 25 години безочливо. Срам е от реалността в тази страна.

Умирам от яд, когато не мога да помогна. Вбесявам се в ситуации като описаните по-горе. Не съм хейтър от най-простите, но обичам да ги плюя. Даже в моето предаване Преди обед си позволявам да се гневя и често оплювам политиците: за пореден път повтарям, че с нашите данъци плащаме заплатите на онези нещастници, че те трябва да се грижат за нас, а не ние за тях... И че трябва да мислят, че докато крадат нашите пари, умират хора. Че баба ми взима малка пенсия и едва връзва двата края (като всички баби наоколо), че здравната система ни е пълен провал и т.н. Политиците ни обаче са толкова безсрамни, че цялата тази информация просто не ги интересува! Защото срамът вече е изгубил стойността си и не тежи, за много хора. Понеже моралът е корумпиран.

Обикновено съм в движение и в мисли.

Майка ми често ми казва: „обичам те", „горда съм с теб" и „Саше, вярвам, че животът ти ще бъде добър". Майките винаги мислят най-доброто за децата си, моята също не прави изключение.

Най-близкият ми приятел съм аз самият.

Плача, когато съм сам със себе си. Плача от радост и от тъга. Често плача от възхищение и въодушевление - от допира до нечий талант. Плача от велики актьорски и музикални изпълнения. Или когато виждам красотата на живота. Или гениалността. Когато някой създава сложна емоция пред очите ти и ти я даде, тя няма как да не те разтърси.

Обичам публиката ми да бъде рефлективна, емоционална и добронамерена.

Влизам в огъня заради себе си, когато трябва да спася душата си.

Велико беше, когато бях дете. Светът ми беше страшно голям. Велико беше и когато съм взимал LSD - хипарския наркотик. Райска история! Съзнанието ти се отваря мегаекстремно. Страхотно е.

Дойде ми до гуша от хейтъри, от унизително отношение и от беднотията във всеки смисъл.

Не си позволявам да извършвам престъпления. Не бих си позволил да бъда груб и невъзпитан с хората и въобще със света. И не желая да правя на другите това, което не искам да правят на мен.

Заспивам на две неща: лек градски шум и пълна тишина. Такава има в Панчарево. Ние там сме по-нависоко и се чуват само птици, което е идеалната „тишина".

ФИЛМИТЕ
Пoследно гледах Крадецът на книги, Тя и един документален филм за Рейгън. Трудно ми е да кажа „последно", защото нон стоп гледам разни неща.
Най-големият режисьор за мен е Уди Алън. Той е от специалните хора, които винаги те карат да чувстваш сложни емоции. Братя Коен и Джим Джармуш също. Харесвам също Кристофър Нолан, който е по-комерсиален, но има нещо по-специално в мисленето му. Тарковски също е фантастичен. Харесвам много Тарантино и Стенли Кубрик. От българските уважавам Рангел Вълчанов. Командарев също.
Любимите ми актьори са Чарли Чаплин, сър Антъни Хопкинс, Мерил Стрийп, Джефри Ръш, Кейт Бланшет, Леонардо ди Каприо, Ал Пачино, Дъстин Хофман, Робърт Редфорд, Шон Пен, Ема Томсън, Дензъл Уошингтън и др.
Спуках се от смях на спектаклите на Мариус и Камен Донев. Страхотни са!
Планирам да гледам Син жасмин и Нимфоманка.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам Jazz FM радио. Иначе често си пускам Нора Джоунс, Алиша Кийс, Бионсе и Джон Леджънд.
Няма да ми омръзнат Бийтълс. Ал Жиро. Led Zeppelin.
Последното ми откритие е Паоло Нутини. Много готин италиански певец. И Birdy. Англичанка. Много добър музикант.
Другите ми фаворити в музиката са Вивалди и Бетовен.
В София искам да дойдат Ал Жиро, отново. Нора Джоунс. Адел.

КНИГИТЕ
Напоследък чета пиесите на Пинтър - Стаята и Нeщо като Аляска, тези дни започвам репетиции по тях. Чета и текстовете за театър на Питър Брук. Според него постановката започва да живее истинския си живот чак след 50-то представление. Абсолютно е прав! Е, аз затова и не ходя по премиери... (смее се)
Израснал съм със Селинджър и храбрите истории на Джек Лондон. Харесвам разказите на Чехов и Сто години самота на Маркес. Влюбен съм в хумористичните разкази на О`Хенри и в историите на Илф-и-Петров. На тях винаги вия от смях.
Най-добре пишат О Хенри, Чехов и Илф-и-Петров.
Трябва да прочета Братя Карамазови на Достоевски.

ТЕАТЪРЪТ
Тишината в театъра е нещо вътрешно и много рядко. Вече няма тишина. От едната страна са колегите на сцената, от другата - жуженето на публиката зад завесата. Заставам отзад много дълбоко зад кулисите, колкото позволява нашият малък театър (б.а. МГТ Зад канала)... и се опитвам да събера мислите си. Има едно мазенце, много навътре, влизам там и се моля на духовете и висшите сили, за да помагат.
Последно гледах Мистерията Еньовден на Нешка Робева.
Постановката, която ми се е запечатала най-силно, е Професия лъжец на Теди Москов - от последните неща, които съм гледал. Великият инквизитор на Питър Брук, който гостуваше преди години в Зад канала, ми се запечата завинаги. Грандиозен спектакъл.
Следя работата на артисти като Иван Бърнев и Камен Донев. Много са живи, динамични и рефлективни. Никога няма да ми омръзне да ги гледам.
Любимият ми актьор не е един. Страшно много са. От българските са Мариус Куркински, Иван Бърнев, Камен Донев, Валентин Ганев, Владимир Пенев и др.
Любимите ми актриси са Светлана Янчева, Мария Каварджикова, Ванча Дойчева, Снежина Петрова, Илка Зафирова... Катето Евро естествено и др.
Обожавам режисьори като Азарян, Морфов, Теди Москов, Мариус Куркински, Димитър Гочев, Явор Гърдев, Маргарита Младенова и Антон Угринов.
Работи ми се с режисьори като Крис Шарков и Стайко Мурджев, от младите. Правят ми се неща, които не са комерсиални.
Любими сценографи са ми Никола Тороманов, Даниела Олег Ляхова и Чавдар Гюзелев. Много са талантливи. Най-често съм работил с Петя Стойкова, тя е сценограф в Зад канала. За мен тя е на първо място. Разкошна е.

Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова