Андрей Паунов

Първо попаднахме на безобразните му стихотворения в алманаха Ах, Мария... (Ходжата Ахмет Арджа/ космонавт бе по душа... и т.н.) някъде през 90-те, после се смяхме безподобно на Георги и пеперудите, а сега едвам се откриваме на пазара Ситняково. Минаваме от едната страна, а той ни пресреща от другата. Дава ни 20 стотинки за цигари, щото не ни достигат, след което се мушваме в някаква кръчма. И понеже нямаме много време, направо започваме с разпита - кво-що става в живота му. Контрира ни с „Ми то това не е интересно, гледайте филмите", но все пак ни разхожда из него накратко. Тръгва от 119 СОУ, а за ІІ клас вече е в Германия, защото баща му е физик и работи върху някаква сложна машинария. Там гледа втората част на Междузвездни войни „в едно кино със самолетни седалки и оттогава не съм се връщал в България". Но това не е съвсем така, защото малко по-късно отново е в 119-о, а после мъчи три години режисура в НАТФИЗ. След което заминава да учи в чешката академия ФАМУ по разменна програма, но програмата я кръцват, преди още да е започнал. Все пак остава в Прага три години, жени се за американската си приятелка (заради документите) и айде към Щатите.

Оттам нататък е трудно за разказване. Бил е какъв ли не, а през 2002-ра се връща с 8 000 долара от последната си работа като счетоводител с идеята да прави късометражка. Изпуква ги до последния цент, „даже си оставих мръсните чорапи в Сан Франциско, щото след месец щях да се върна." Вместо въпросната късометражка обаче прави Георги и пеперудите заедно с Мартичка Божилова, Мисирков и Богданов - и айде пак по света.

Сега от три седмици е в София за българската премиера на последния му Момчето, което беше цар, по който работи четири години. В началото идеята е да обикаля местата, където се е подвизавал бившият ни министър-председател и цар, но в крайна сметка снима само в България. „Филмът не е за царя, а за царството, а то е тук. Срещнах се с всеки ненормалник, който има връзка с него, и събрахме тонове архивни кадри", пали цигара Андрей, отпива от кафето и продължава: „Не е скучна биография, а приятен разговор за енигмата на един призрак, който крачи през мозъците ни и през цялата ни съвременна история."

Питаме го какво става в неговото царство, а той: „Там съм не само цар, но и Господ. Религията са моите проекти и не извършвам платени услуги. Ставам сутрин и решавам накъде ще отплува кораба. Останалите са добре дошли на пътешествието." „Случвало ли се е да потъне?", нахалничим ние. „Той винаги потъва като Титаник, но убеждавам всички, че положението не е чак толкова зле". И започваме от сутринта.

Събуждам се с идеята, че днес нещата ще са по-добре от вчера. Също и с източноевропейската медитация, която е пушене на цигари и гледане кво правят съседите.
Старая се да излизам от вкъщи с празни джобове и сериозно работя върху проекта да нямам телефон и портфейл.

Често се излагам и нямам нищо против, защото човек се излага само когато е честен. Сутрин пред огледалото обаче няма кого да излъжа.
Идеалната вечер е с идеалните хора, забравете за географията.

Обичам петзвездните хотели - декадентско е, но имат 24 часа руум сървис.
Обикновено съм на някое летище, а летищата ме правят спокоен, защото знам, че съм в средата на пътешествие. Случвало се е и да нямам билет, но дори тогава съм имал всички възможности на света.

Пролетта е най-хубава във Вашингтон, а есента - в Ню Йорк или Япония. Колко пъти има смисъл да отидеш до Созопол и да пиеш облак с едни и същи хора, с които си говориш едно и също? Викингите са се качили на криво сковани лодки и са стигнали до Америка, затова не ми казвайте, че с раздрънкан опел ще стигнеш само до мо-ре-то.
Проблемът тук е, че хората не излизат от страната, за да видят какво се случва навън. Че имат дупки в главите, а не дупки по улиците. Искам да се срещам с такива, които имат дупки от другата страна на главата. Поне.

Най-често пътувам вечер с кутия цигари в кухнята - там няма лимити.
Единствената ми сериозна връзка е с моя туроператор. От доста време съм без постоянен адрес, спя предимно на дивани и вещите ми се побират в раница. Щастлив съм, че нямам нито легло, нито пространство под него, което да тъпча с боклуци.

Правя се на луд през цялото време, защото това ми е работата, и очаквам другите отсреща също да се правят на луди. Само така ще се получи идеалният танц.
Много съм добър в това да не се занимавам с неща, които са ми дошли до гуша.

Не вярвам в насилието и не скачам на бой - това е най-лошият начин да постигнеш каквото и да е било в живота. Но съм доста агресивен.
Занимавам се по-скоро с военни действия, защото правенето на филми е чисто сражение.

Стратегията ми е никога да не водя войни, които не са спечелени предварително. Китайска поговорка (смее се).
Майка ми често ми казваше: „Ох, добре, че в твоите филми няма голи жени".

Позволявам си всичко и не се самоцензурирам.
Заспивам, когато имам добра идея защо да се будя.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Drive: Живот на скорост и той достатъчно ме запълни, за да не гледам нищо друго.
Най-големият актьор е Даниъл Дей Луис, Хоаким Финикс също. Питайте ме за още, когато почна да правя игрални филми. Сега актьорите не ме интересуват, даже ме е страх от тях - те са психопати, чиято професия е да се правят на някой друг и дълбоко да си вярват.
Харесвам режисьори, за които киното не е просто произвеждане на филми - Вернер Херцог, Копола.
А киното свършва със Синьо кадифе - не гледам нищо, правено след средата на 80-те.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам тишина. Иначе - Джони Кеш, който ми казва всичко за живота.
Най-голямата група е ЕйСи / ДиСи, а единствените, които се борят за титлата, са Рамщайн. Това има в моето музикално чекмедже.
Не обичам концертите, защото трябва да се редя на опашки за билети, за бира. Да виждам хора, които си купуват фланелки. Предпочитам да се прибера вкъщи и да си пусна един лайв на Ейми Уайнхаус, която се търкаля пияна на сцената. Имам достатъчно въображение да си представя, че съм там.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Майсторът и Маргарита.
С кеф чета Чапаев и простота на Слава Сергеев и Поколение „П" на Пелевин, щото вече не е куул или може би просто защото искам да шибам някоя картечарка.
В момента се опитвам за десети път да завърша Yiddish Policemen's Union на Майкъл Шабон, но все нещо се случва. Иначе е фантастичен роман.
Най-добре пише Михаил Булгаков - ако ме изхвърлят на пустинен остров, ще си взема само негови неща.

Момчето, което беше цар на Андрей Паунов е на 16 март (петък)
от 18:30 във Военния клуб

Текст Мартин Дончев / Фотография Васил Танев