Антон Стоянов

Говорим си с Антон Стоянов, директно от Берлин. През 2002 се мести там, защото града още носи духа на прехода между Изтока и Запада. Разликата е все още голяма, Изтокът му напомня за София, а Западът за Виена. Така, заминавайки по любов, той намира града, в който съчетава миналото с поглед към бъдещето. Берлин е в разгара си и още тогава му става ясно, че ще се превърне в един от основните центрове за съвременно изкуство. Не след дълго така и става. Художници от цял свят превземат изоставените квартали, местни галерии и музеи. До ден днешен това е една от основните кипящи точки за съвременно изкуство. Там може да видиш всеки и всичко, кипи от живот, а местните не са ревниви към чуждестранните интелектуалци.

Живееш от 16 години в чужбина, не си ли мислиш вече да се връщаш?
Не зная, 16 години са доста време. Там имам вече среда, приятели, макар че България винаги ми е липсвала. Това, което наблюдавам обаче е, че напоследък там кипи от идеи, нещо ново се случва, но до каква степен ще е успешно все още не се знае. Вдъхновението на изграждането ми напомня на Берлин в ранните години, как от един разрушен град се превърна в основна културна точка. Определено, макар и рядко да се прибирам, забелязвам развитие за последните години. За твореца географското разположение е без значение. Макар че работата ти е там, където си, защото животът в Берлин е толкова динамичен, че ако не съм тук, хората ще ме забравят. Затова за сега съм тук. Но човек никога не знае.

^{St. Alexandriski 2007, гуаш на дърво, злато 30x 40cm}

Една от първите ти силни изложби зад граница са серията от “съвременни” икони, как ги приеха?
Всичко започна с една странна история. В академията учих първо стенопис. Част от програмата беше да рисуваме икони. Аз винаги съм искал да се занимавам със съвременно изкуство и факта да правя нещо толкова класическо доста ме ядосваше, когато гледаш как около тебе светът кипи. Така и не направих иконите тогава, напротив - това ме амбицира бързо да замина. Пет години по-късно се оказах в България в хотелска стая на морето, в която единствената книга бе една Библия. Започнах да я чета и ми стана много интересно. Усетих желанието да докажа на себе си, че мога да рисувам икони. Тогава по собствено желание се върнах към старата литература и това, как се създават. Нещо като пречистване. Така се роди и ключовата ми изложба. Като връзка между Изтока и Запада. Свързах ги с новата култура, съчетах в едно духовното и сексуалното, копнежа към страдание в името на религията. Създадох оригинални сюжети на икони, в които добавих само няколко елемента, част от съвременния свят, и така те приеха друг смисъл. Например, в една от тях Петър и Павел държат, не както в класическия вариант църква, а диско топка. Така направих паралела между стари и съвременни кумири и култа, който се отдава на Запад към клубовете, когато в неделя сутрин ставаш, не за да отидеш на църква, а в клуб. Един вид метафора на тихата конфронтация между двата свята. По този начин преоткрих собствената си свобода в мисленето и комуникацията си с хората. Може би така започна и моята кариера.

Разглеждайки твоето творчество по-напред, като че ли намираш себе си в минимализма, в скритите послания към зрителите, работейки с всекидневните обекти и истории (състояния), така ли се раждат новите ти идеи, от средата около теб, превръщайки я в произведение на изкуството?
Винаги ме е впечатлявала средата, нашето ежедневие. Искам да видя всекидневните обекти от друг ъгъл, да разкрия друга тяхна страна. Реално те могат да имат много повече значение, отколкото ние сме свикнали да възприемаме. Като с хората - когато видиш един човек искаш да разбереш какво се крие зад тази привидност. Така преминах към обектите. Много хора тогава направиха паралела с Малевич, който започва по подобен начин с иконите и преминава към черния квадрат. Този преход при мен се получи естествено.

^{Без название, 2010-12 чорапи ръчно шити на платно, 240x240cm, галерия xavierlaboulbenne, Берлин}

Борба ли е това с баналния свят?
По-скоро борба с моя свят. Повечето предмети, които избирам са свързани с мен, с някоя лична моя история.

Да разбирам ли, че чорапите от поредицата картини са наистина носени?
Разбира се, и то с години (смее се). Така и се породи идеята. Нося винаги бели чорапи. Един ден в ъгъла на стаята си забелязах насъбрала се купчина от тях оцветени в различни тонове, като самосъздала се живопис, състояща се от много цветове и нюанси. Така разбрах, че всъщност докато ходя – рисувам, и си поставих цел - да направя творба. Получилите се платна не са малки. Само на едно от тях има около 450 чорапа.

Гледайки работите ти от далече и приближавайки се, разкриваме една различна реалност. Изкуството се оказва обикновен обект. Тази игра със зрителя и превръщането на ежедневието в изкуство прелива и в следващите ти работи, а именно играта с фолиото. Това те направи доста разпознаваем като художник. Как ти дойде тази идея?
Винаги съм се виждал като живописец. Рисувам от 3 годишен и до сега не съм спирал. Като се започне от иконите или чорапите, това може да е релеф, но реално е живопис, просто с различен материал. И когато открих това фолио, то ми се стори доста впечатляващо. Всъщност това е триизмерно фолио за смяна на боите на колите. То може да се огъва и да минава по всякаква форма. Реално то е боя. Аз го видях като боята на бъдещето и веднага исках да проверя как точно работи. Навремето бях чел защо Ferrari е толкова скъпа кола. Това е колата с най-чист гланц, всяка единица от която се боядисва на специален остров в Средиземно море, за да се избяга от всякакъв тип прах. Появата на подобно фолио обезценява тази процедура, защото то е перфектно и по него прах няма. Така този материал много ми допадна и реших да го въведа в живописта.

^{Без название (Кожени панталони) 2014, винил върху метал, 95 x 75 x 8 cм, частна колекция, Ню Йорк, с подкрепата на галерия xavierlaboulbenne, Берлин}

Криеш ли нещо с него от публиката?
Ние всички малко или много крием по нещо. Истината е, че фолиото се явява като втора кожа, предметът остава скрит зад една много привлекателна повърхност, както всички хора се опитват (смее се), но основата му и формата остават видими. Цветовете на фолиото като обикновена боя не съществуват и това прави повърхността доста различна.

Какви са ти бъдещите планове?
От известно време правя обекти за сцена и пърформанс. Интересува ме колаборация с други артисти и жанрове, като музика и театър. Да се занимаваш само със своите неща като художник е сложно, а и скучно. В един момент живота ни преплита, сблъскваме се с другите сфери на изкуството и това ме вдъхновява да експериментирам. А за бъдещето... завиждам на хора, които могат да се видят в него, аз не мога, но се надявам да мога да оставя следа след себе си за вдъхновение на други творци.

Така приключва нашият разговор. Натискаме червената слушалка, а аз се оглеждам в предметите около мен и заряда на Антон ме кара да се опитвам да ги видя под друг ъгъл и някак... това ме вдъхновява.

Текст Мартина Стефанова

Снимки в галерия:
1 - В ателието на Антон Стоянов, 2014, личен архив.
2 - DANCE IS ANCIENT/ ТАНЦЪТ Е АНТИЧЕН; премиера: Röda Sten konsthall, Гьотеборг, Швеция; концепция и танц: Frederic Gies; DJ: Fiede; сценография: Антон Стоянов
3 - Общ изглед от изложбата в галерия xavierlaboulbenne, Берлин, от ляво на дясно: Роберт Маплторп, Хляб, 1979, Антон Стоянов, Без название (Бонбони), 2014