Антон Терзиев

Преди да се срещнем лично с Антон Терзиев тайничко си представяхме, че има поне шест ръце и две глави - толкова най-малко биха му били необходими, за да се справя с всичките си начинания. Вероятно той усети нашата изненада (че е напълно нормално човешко същество), защото по време на разговора спомена, че хората гледат подозрително тези, които правят по две-три неща едновременно. Нашият поглед обаче е изпълнен с възхищение, защото Антон съчетава успешно творчество във всякакви форми на съвременното изкуство, пише разкази, поддържа сайта (за филмите, които е гледал) и блога си. А и ни най-малко не изглежда като притиснат от план график човек; той не бърза и случва нещата, когато им е времето. На всичкото отгоре от две години е и баща - именно на сина му Боян е посветен сборникът с разкази Всичко е включено в цената

Предпочитание към формата на изразяване нямам. Опитвам да движа паралелно както визуалните си проекти, така и писането - но давам форма на нещата обикновено в проза.
С текст може би е най-лесно, най-често го правя и най-бързо става. Иначе имам много други идеи, които изискват бюджет, а това ги отлага във времето.

Няма нещо, което да не е минало 100 редакции. Но се надявам техниката на правене въобще да не се усеща.
Отнема ми време, не защото съм толкова критичен, а защото всеки ден виждам нещата под малко по-различен ъгъл и започвам отново и отново.
Тормози ме, че не мога да фиксирам правилната форма от раз. Така беше и в керамиката.

Малко хора знаят, че има моя керамика пред централния вход на НДК. Там е от седем години - стилизиран бюст, абстрактна форма. Скейтърите я използват за трамплин, на нея се снимат майки с деца, хората си седят отгоре й... Има си свой живот и не й се меся. Но дотолкова се е сраснала с пейзажа, че не знам дали ще ми я дадат някой ден, ако поискам да си я взема.

Заставам зад всичко, което съм правил. Между 2005-а и 2008-а с още няколко художници имах много пърформанси. Смятам, че тепърва те ще получат популярността, която заслужават, и са без аналог в нашия контекст.
Сега повече ме интересуват изразните средства на обекта, инсталацията, видеото.

В Ню Йорк ми се отвориха очите за начина, по който хората там възприемат нещата. Ако тук нещо е скандално и авангардно, там е абсолютна норма. Те са по-информирани, свикнали са да живеят около световни образци от изкуството от малки и трудно се впечатляват. Съответно летвата е по-висока.
Определено бих живял там. Не се чувствах изгубен или смачкан, а по-скоро в свои води. Честно казано, видях, че това, с което се занимавам, си тежи на мястото и че работя в правилна посока по отношение на актуалност.
Вълнува ме дали моето изкуство е съвременно - не искам да е капсулирано в някакъв минал момент.

Ако успявам на две години да издавам една книга и да правя по една-две изложби - друго не искам.
Писането е интимен процес. Бих се радвал цялата публичност после да касае самата книга, а не толкова автора.

Исках оформлението на Всичко е включено в цената да е генерално различно от предходните. С Галя (Йотова, бел. авт.) се познаваме от дълго време и винаги съм искал да работя с нея. Начинът, по който тя вижда София, е точно този, който ми опонира - без сантименталничене, без идеализиране на средата. По-скоро насочено към тихата история, скрита зад формата.
Безсюжетното писане - без начало, изложение и край, е труден похват. Аз лично си имам своите емоционални моменти, които ме ориентират във всеки един разказ, казват ми къде съм и дошло ли е времето за точка.

Знам, че разказът е готов, когато съм доволен. Обикновено не го пращам на приятели, за да ми кажат хубав ли е, или не. Стигне ли се дотам, значи не си достатъчно уверен и, както Буковски беше казал, по-добре се занимавай с нещо друго.
Когато напиша текст, искам той веднага да види бял свят. Не си го пазя вкъщи, за да го чета на гости по рождени дни (смее се).

Обичам да съм незабележим сред хората, които ме вдъхновяват. Така ги виждам най-разголени. Бил съм на места, където знаят, че съм писател - всички се опитват да изкарат най-доброто от себе си, но не това искам да видя. Трябва да мине време, да се изпие и известно количество алкохол, за да се стигне до същината.

Синдромът на хроничната умереност ме дразни и в същото време ме мотивира да работя. Хората са прекалено умерени и винаги търсят златно сечение, баланс. Искам моите работи да ги изкарат от тази зона на комфорт и ако успея, бих бил щастлив.

С времето изпитвам все по-голяма отговорност към текстовете. Мисля за техния отзвук, доколко и как ще останат - това определено е свързано с възрастта. Преди десет години сигурно нямаше да ме интересува толкова.

Последната книга, която ме впечатли (и след нея другите ми се губят), беше Карта и територия на Мишел Уелбек, а преди това Доброжелателните на Джонатан Лител. Но винаги имам под ръка нещо на Чък Паланюк, Брет Истън Елис или ДБС Пиер.

Има хора, които обичат мириса на мастило, гледат колко са широки полетата, какъв е шрифтът - аз съм един от тях. Винаги ще предпочитам да чета от хартиен носител. Но съм и за новите технологии. Всичко, което спомага широкия достъп до информация, е добре дошло.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев