Асен Станков

На 23 и ужасно точен за всяка среща, независимо какво му коства придвижването из София, Асен разказва историята си без грам патетика. Техните карат него и шестте му сестри да просят по софийските улици. Когато социалните го прибират в дом (колкото и нелепо да звучи тази дума сега и винаги в подобен контекст), родителите му няколко пъти намират начин да го измъкнат. Накрая остава в дома просто защото оттам го пращат да учи в пансион.

И ако гонитбата дотук ти се струва непосилна, гледай какво следва. По правило, когато младеж от институция навърши 18, трябва да я напусне в срок от нещо като три дни. На помощ на Асен идва случайността (завършва учебната година, само защото рожденият му ден се пада през есента) и футболът. Хора от групата, с която и досега рита веднъж седмично, му намират работа и му дават пари за първия наем. Връща ги с първата си заплата.

Покрай футбола и съдбата си попада в напълно отговарящия на името си Отбор на надеждата - проектът на Спортс Мениджмънт България, който от 2011-а използва футбола и разни други хрумки, за да подкрепя маргинализираните момичета и момчета, които си нямат никого, освен държавния дом. Да ги научи на дисциплина и да им даде мотивация. Да им помогне да си намерят работа и да поискат да изкласят. Да им върне вярата в себе си.

Успехите идват бързо - при първото си участие в турнира за бездомни през 2012-а в Мексико мъжкият тим завършва 14-и сред 46 отбора и класира България на 40-о място сред 75 страни.

Правилата на организатора на турнира, фондация World Homeless Cup, са такива, че всяка година в Отбор на надеждата се дава шанс на нови играчи. Така през 2013-а четиримата треньори, до един доброволци, подхващат новите попълнения от 60 младежи и 10 момичета от София и други градове. Видимият резултат е, че през юли мъжкият тим завършва 17-и и вдига купата на Познан по време на световното в Полша. Дамите първо стават европейски шампионки по стрийт футбол, а след това се класират седми в състезанието за бездомни. Горди сме, няма да крием.

През пролетта част от отбора отива на курс по английски по метода на сугестопедията, откъдето си тръгва с още знания, подкрепа и увереност. Учителката им Ина Ангелова, която е като майка за Асен, ни казва, че често е нужно съвсем малко, за да промениш живота на някого.

Исках да стана футболист.
И все още не съм станал.

В дома „Асен Златаров" (в жк Надежда - б.а.) бяхме разделени на групи. В една от тях възпитателят, Генади Медвеев, руснак, постоянно събираше децата - сутрин измитат двора, после имат чаша чай и си говорят, след това ритат, след това нещо друго си организират. Помолих да отида в тяхната група, започнах да ритам и не съм спирал.

Играя нападателче, въпреки че на световното в Мексико футболът се играе от трима полеви и един вратар, игрището е по-малко, няма позиции и си навсякъде. Откакто съм в Отбора на надеждата, постоянно играя на пасове.
Много бих искал да се развивам във футзал, защото за по-големите нива и терени няма място за мен, тъй като не съм чак толкова опитен. Хора на моята възраст вече блестят, аз нямах кой да ми подаде ръка. Ако имаше такъв проект преди пет години например, нещата щяха да са съвсем различни. Но сега за мен е по-важно да си завърша образованието, бих искал да следвам за треньор и полека-лека да си оправя живота. С футбола ще продължа, докъдето мога. Той ще ми остане в сърцето.

Любимите ми отбори са Милан, Арсенал и особено Реал Мадрид. Много ми харесва как играе Дейвид Бекъм. Бих искал един ден ако не да играя, то да отида в Мадрид да гледам някой мач.
Искам да науча перфектно английски. В училище въобще не го харесвах, сега ми стана един от любимите езици. Испанският също.

Ако създам семейство, ще направя всичко възможно детето ми да бъде най-добре възпитано.
Сърдя им се на нашите, защото трябваше да съм завършил отдавна, те трябваше да ми дадат някакво начало. А и заради нещата, които съм преживял като малък. Това бяха страшни дни.
За мен не е важно какъв съм бил, важно е какъв съм сега, какво ще постигна и дали ще се развивам.

Спомени от дома имам много хубави - получих възпитание, организация, полезен опит, за да се справям, след като трябваше да го напусна.
Футболът ме научи на дисциплина, че отборът е едно цяло и не трябва да се правиш, че си по-добър от другия. Както играеш във футбола, така и в живота трябва да правиш. Благодарен съм, че започнах да тренирам с Отбор на надеждата и ми се случиха всички тези хубави неща през годината - бях в Мексико на турнир, бях в Англия и отидох на Old Trafford.

Най-голямата промяна, която ми донесе Отбор на надеждата, е фактът, че се записах в училище. Преди все се оправдавах, че работя по 12 часа. Но ако имаш желанието и ако го искаш наистина, нещата се случват. Така ми се даде шанс да почна работа, която ми позволява да уча. Искаш ли нещо, трябва да го направиш, а не да се отказваш.
Велико беше в Мексико. Имахме успехи срещу големи отбори. Дойде и моментът, в който разбрахме, че сме отбор - когато загубихме от Намибия, треньорът Методи Здравков ни събра и ни успокои.

Най-забавно е, когато съм с отбора. Забавляваме се, смеем се, приятели сме си.
Грешките се поправят.

Скачам в дълбокото за Отбор на надеждата и за Тан Гра.
Щастлив съм, когато играя футбол.
Хората ме мислят за добър човек. Такъв съм.

Не си се представям като балетист.
Обичам да съм усмихнат.

Уча се от по-умния. От живота.
Едно рамо е достатъчно, достатъчно е някой примерно да те викне да работиш. Това е, което ми се случи на мен, и оттам тръгнах сам: никой не ми е помагал и виждам, че трябва да се оправям сам. И се справям.

Вярвам в Бог и в себе си.
Възхищавам се на Виктор (Виктор Кирков, мениджър на Отбор на надеждата - б.а.) за всичко, което прави.

Най-страшно е да няма кой да ти помогне.
Най-важно е да не се предаваш.

Текст Ани Василева / Фотография Васил Танев