Безсмъртна ли е истинската любов?

Всички сме чували сладникавите приказки за смелите принцове, които дават без колебание сърцето си на някоя красива девойка, рискуват живота си за нея, убиват страшния змей и накрая двамата заживяват дълго и щастливо. В реалността обаче нещата са далеч по-колоритни и всестранни.

Любовта е нещо, което е трудно да бъде описано с думи. Въпреки хилядите поеми, сонети, романи, песни и легенди, които са създадени за нея и я възхваляват пламенно, винаги има една мистерия около това чувство.

Нито една любов не прилича на друга. Дори симптопмите да са еднакви, обстоятелствата поради които е възниканала да си приличат и развитието на една любовна история да напомня на друга, то всяка любов сама по себе си е уникална.

Не винаги е споделена, щастлива, изживяна и дълга, но въпреки всичко си струва да запазим само положителното от нея и да създадем красиви спомени, които да излекуват раните и да облекчат дълбоките и тъжни въздишки.

Колкото и клиширано да звучи, най-истинската и трайна любов често остава неизживяната, невъзможната и недостижимата. Тя е била идеал за вдъхновение и творчество още през древни времена и накуп на масовия материализъм и малодушие в наши дни, продължава да бъде такава.

Някои вярват,че истинската любов е безсмъртна и може да се пребори с всичко.

Всъщност, понякога колкото и силна и изпепеляваща да е тя и да гори в двама души, се случва така,че в един момент угасва. Това не бива да е повод за тъга или съжаление, тъй като често истинската любов е като феникс - изгаря, но се възражда от пепелта...

Но кога, как и защо би могла да се възроди, вече е въпрос с повишена трудност.

Никой не знае със сигурност какво му предстои да изживее, какви хора ще срещне и колко от тях ще останат в живота му. Никой не може да предположи дали една раздяла с някого е завинаги или временно.

Когато любовта е истинска, тя се абстрахира от всички предразсъдъци и наложени от обществото модели. Способна е да съществува , дори да свети красиво и ярко без да иска нещо в замяна, без користни цели, възвисяване на егото и желание за притежание. Любовта в най-чистата си форма е неограничена и неподвластна на променящата се материя и обективната реалност. Тя може да бъде платонична, тиха и от хиляди мили разстояние и човекът, който я изпитва да е щастлив само при мисълта за щастието на другия. Дори да не са заедно, дори да ги разделят континенти, различни пътища и бъдеще отредило им различни съдби.

Обичащият истински не моли и проси за внимание, не иска да задоволява временните си капризи и изисквания и да променя другия. Не насилва, не търси власт и контрол и не поставя условия. Той просто обича с цялото си и това му е достатъчно.

Такава любов не си отива след няколко лета, и не може да се изгуби сред хилядите непрочетени и неизпратени писма и стихове, нито след милионите самотни вечери изпълнени с размисли и скрита носталгия.

Напук на модата, клишетата и консуматорското мислене. Напук на фалша, суетата и нуждата от нетрайни и повърхностни отношения, напук на всички излишни заместители, фантомни приятелства същестуващи само зад екраните на компютрите и размяна на празни думи с хора, които никога няма да ги е грижа какво се случва вътре в нас.

Но никога не бива да забравяме, че едно хипотетично безсмъртие на любовта може да бъде както дар, така и проклятие...

А да живееш доброволно с едно проклятие е сложно изкуство. Изкуство, което понякога и ти самият няма да можеш да разбереш...

Автор: Линда Николова