Биляна Димова

„Танцувах 12 години класически балет, докато учех," казва Биляна, когато най-после се срещаме след няколко разминавания из софийския лабиринт. Караме я да покаже мо-мен-тал-но, но тя се дърпа с оправданието, че е ръждива и не ще да се излага. Ние обаче настояваме, като нагли глезени деца, които си искат своето, затова тя директно сменя темата.

„Започнах да работя в списания преди около 10 години и не съм си представяла, че ще се превърнат в основната ми професия." Мдам, освен това Биляна е луда по музика и прави свои диджей сетове от време на време под творческия псевдоним Bel. „Пускам отскоро - не се вземам на сериозно и не се наричам диджей. Идеята ми е чрез селектиране на песни да се опитам индиректно да влияя на вкуса на хората - да ги стимулирам да откриват нови имена, адекватно на съвременността звучене и, разбира се, знакови за всяко десетилетие артисти, които са променяли изкуството. Да ги накарам да се усмихват повече." Нейни са и половината от текстовете в последния албум на Ирина Флорин - Копринена жена, което не знаем дали е добре или не.
Ето как още изглежда вътрешният свят на Биляна.

Събуждам се със строен план за работния ден. Напоследък ми се случва да се будя и през нощта, за да измисля как бързо, ясно и отлично да се свършат актуалните задачи. Разбира се, изненади има винаги.
Не мърдам от вкъщи без iPod, очила, флаш памет, Саридон, яркочервено червило, мобилен телефон. Последния, вече стар апарат, забравях из София и зад граница на всеки две седмици в края на лятото, толкова исках да го изгубя.
Движа се с такси, метро и пеш.

Умирам от срам, когато простащината доминира, възпитанието не е приоритет и намира ужасяващ естетически израз. Срам ме е от мутиралото его на обществени личности, които забравят и за началото, и за края си... Иначе веднъж, облечена като за коктейл, паднах фамозно пред 50 човека - тогава умрях и от срам, и от болка, но пък доста се посмях.

Идеалната вечер започва с липсата на очаквания.
Никога не танцувам на банкети в провинцията.
Реших да правя диджей сетове, защото обичам да създавам паралели и да подреждам парчета като в пъзел-игра, да стимулирам хората да танцуват и да преживяват. Иначе стана случайно - преди около 2-3 години трябваше да заменя Жоро (композитор, китарист на Остава и гадже на Биляна - б. а.) за кратко на парти в Rаdio Cafe и се увлякох. Имаше хора, които забелязаха това и ми дадоха шанс. Пак уточнявам, че не съм диджей, а музикален селектор.

Започнах да пиша, когато бях съвсем малка - мисля, че в първите училищни дни. После писането стана основен път на спасение и бягство, когато тийнейджърските демони се опитват да те похитят. Сега то е опитомено и винаги в срок.
В работата ми харесва да давам на читателите смисъл; да откривам и представям талантливи идеи, алтернативен поглед и дълбочина. Обичам да надигам пластовете зад очевидното, да се опитвам да ставам по-добра и да вярвам, че ако се работи много и качествено, усилията на всеки един човек рано или късно ще бъдат оценени.

В работата ме дразнят покъртително лошите PR съобщения и фамилиарност, които неминуемо те застигат.
Дойде ми до гуша от главните роли, в които самостоятелно са се напъхали огромно количество хора - до един с мисия, велики и с единствено правилна гледна точка. От симулацията на дейност; от това първо да питаш колко ще ти се плати, преди да си положил минимален труд; от бързите присъди и самоцелна критика, които ни правят уж по-силни и значими. От липсата на топлина; от крайността, която ни помита всеки ден; от апатията. От родния начин за измерване на успеха.

Скачам на бой, когато... при всеки случай на несправедливост ми се иска да го направя. Например в 70 процента от софийските таксита. Някои от таксиметровите водачи са добър пример докъде може да падне човешкият дух - лъжа, измама, наглост, озлобление... Но да кажем, че има защо да са стигнали до там.
Бих се сбила заради моите роднини и най-близки приятели. Приемам по-болезнено, ако обиждат или нападат тях, околкото мен. Заради насилие над животно също.

Беше велико, когато преди години танцувах на сцената, забравяйки всеки страх; когато навръх един от рождените ми дни, след два часа и половина, самолетът от мрачна София се приземи в розовия Лисабон; когато веднъж получих домашнo направена торта заради музикален подкаст. Велико е да разбереш, че трудът ти е от значение, а най-велик е мигът, в който усещаш пълна симетрия с другия, безрезервна, потопяваща любов.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Животът на Пи, със закъснение. От два месеца нямам време да стигна до кинозала, затова всяка вечер се забивам пред HBO и изглеждам поне един филм. 
Най-големият режисьор би трябвало да е Мартин Скорсезе, предполагам. Моите хора са Дейвид Финчър и Дейвид Линч. Изключително силни влечения имам и към Терънс Малик, Уди Алън, Ларс фон Триер и Клинт Ийстуд.
Любимите ми актьори са, хм, класики - Антъни Хопкинс, Шон Пен, Брад Пит, Леонардо ди Каприо. От дамите - Кейт Бланшет, Джулиет Луис, Джулиън Мур.
Планирам да гледам Гравитация, Въпрос на време, Линда Лавлейс: Дълбокото гърло, Великият майстор, Страст.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам три различни стила - т.нар. electrоnic, синт поп и класически рок/инди рок. Понякога изглежда шизофренично.
Никога няма да ми омръзнат Depeche Mode, The Doors, Led Zeppelin, Дейвид Боуи, Radiohead, Massive Attack, Tricky, Suede, Apparat.
Последните ми открития са Disclosure, BANKS, Darkside.
Няма да забравя двата концерта на Depeche Mode в България - плаках почти през цялото време; Massive Attack в онази ужасяващо претъпкана зала, в която щяхме да умрем от задушаване и емоция след визуалния удар на прожектираните заглавия от български вестници. Преди няколко години танцувахме като за сбогуване на Groove Armada, целите подгизнали от леещия се дъжд. Никога няма да забравя и партитата на Z-Dimension преди 15 години. Който е бил - знае за какво говоря. 
В София искам да дойде Дейвид Боуи, разбира се, и кой ли още не...

ТЕАТЪРЪТ
Последно гледах Напразни усилия на любовта в Театър София, постановка на Крис Шарков с музика на Жоро от Остава.
Спектакълът, който ми се е запечатал най-силно е Декамерон или кръв и страст
по Бокачо в Народен театър на Морфов.
Следя режисьори като Александър Морфов, Явор Гърдев, Марий Росен. Но със сигурност трябва да се обърне внимание на Ани Васева, Крис Шарков, Младен Алексиев.
Любими актьори нямам. Симпатизирам на Владимир Пенев.
Не бих си купила билет за каквато и да е халтура. Ценя времето си. 

ИЗЛОЖБИТЕ
Последно ходих на Хари Бенсън: 60 години в снимки в Телефонната палата и Портрети ‘92 - ‘13 на Мисирков/Богданов в СГХГ.
Интересни са ми артисти като Ранкин, Ани Лейбовиц, Робърт Мейпълторп, Антон Корбейн.
Винаги са ме вълнували работите на Йеронимус Бош и Рене Магрит, картините на Ешер, особено в една от най-трудните графични техники - мецотинто. От съвременните артисти - Хелмут Нютън, Ай Уей Уей, всичко от Дейвид Линч. 
Бих искала да видя на живо работите на Хайме Айон и Джеф Кунс, Хелмут Нютън, изложбата, посветена на Дейвид Боуи в музея Victoria & Albert.

КНИГИТЕ
Най-най-важните за мен книги са Сто години самота на Маркес, Анна Каренина на Толстой, Майстора и Маргарита на Булгаков, всичко на Мишел Уелбек - последния ми любим мизантроп, както и Кафка на плажа на Харуки Мураками.
Всеки момент подхващам Джонатан Франзен - Свобода, Фредерик Бегбеде -  Първа сметка след апокалипсиса. 
Време е да довърша и Кийт Ричардс - Life.

Текст Насо Русков / Фотография Васил Танев