Борислав и Владимир Кирилови

Когато братята започват с джу джицуто, се оказва, че тук няма къде да го практикуват. Това не ги спъва бързо да достигнат добро ниво - успяват да натрупат опит, като събират информация отвсякъде, посещават различни школи в чужбина и доразвиват иначе приличната си спортна култура. Фактът, че са двама също си е голям плюс - винаги има кого да тръшнеш на земята , за да изпробваш някое движение.

Но самоусъвършенстването не им е достатъчно и решават да развиват джу джицуто като спорт на родна земя. Преди три години създават клуба си и започват активно да преподават. Явно им се отдава, защото техните момчета (и едно момиче) имат към 50 медала - отличия, постигнати от обикновени хора, които тренират и се състезават за кеф. Но Влади и Боби успешно разбиват и стереотипа за средностатистическия човек, който се занимава с бойни изкуства, и показват, че хора с обикновени професии, но с достатъчно хъс, също могат да постигат завидни резултати.

Защо ви се получават нещата?
Влади: Опитът ни от другите сфери е предпоставка посоката да е възходяща. Хората мислят, че четири-пет дни в седмицата сме за по два-три часа в клуба и толкова. Но ние прекарваме много повече време извън него, развивайки се организационно и спортно-технически, за да има след това резултати и в залата.
Боби: Опитваме се да покажем на хората, че разбиранията, че спортът се прави от държавата или от прости хора, са остарели.

Как се развивате като спортисти и преподаватели?
Влади: Самообразоваме се, ходим по семинари. В нашия спорт сме първите в България, които се присъединиха към голяма школа. Имаме учител, който има школа в Стокхолм - Магнус Хансон. Каним го през няколко месеца, за да провежда семинари. Ние също ходим в Швеция и упражняваме преподавателските си умения.

Велик момент?
Влади: Наскоро с брат ми получихме лилавите си колани от Магнус. Страхотно признание за труда и качествата ни.
Боби: А и успяхме да реализираме една от много ни мечти и да отворим новата ни зала.

А джу джицу развива ли се?
Боби: При него настъпи демокрация преди няколко години. Традиционните школи, насочени към бразилско джу джицу, са криели техниките си, но в един момент разбират, че най-лесният начин да живееш от това, да го разпространяваш и развиваш, е да разкриеш тайните си. Никой не може да стане добър на твоите движения, ако не ги упражнява. А и така се получава въвеждането на нови идеи и движения, създава се масовост.

Какви хора идват в залата?
Влади: Хора като нас, хора с професии. Получава се механизъм на самоподбор. Идвали са хора, които се държат арогантно и надменно, но бързо сами са си тръгвали. Както и обратното - няма как да си нормален човек без излишна агресия и да се задържиш в зала, където тестостеронът е напомпан до дупка и се комуникира с междуметия.

От какво ви е дошло до гуша?
Влади: От хора, които постоянно се самозаблуждават и отказват да мислят. Както и такива, които само се оплакват.
Боби: От незаинтересовани и неинформирани хора - млади, стари, без значение. Живеем в XXI век и всичко може да бъде намерено лесно, стига да положиш нужните усилия.

Доколко джу джицу е приложимо в реална кризисна ситуация?
Боби: Джу джицу е създадено за самозащита. А фамилията Грейси успява да докаже на света, че техният спорт е много добър и практичен и така той набира популярност (Хелио и Карлос Грейси са основатели на бразилското джу джицу, а през 90-те синът на Хелио Ройс Грейси обръща представите за ММА (смесени бойни изкуства), като наред мачка противници много по-големи от него, благодарение на техники от джу джицу, б. а.).
Влади: То е комплексен спорт и освен на наглед банални неща като координация, гъвкавост, издръжливост, набляга и на волята, дисциплината и т.н. Има един пренебрегван елемент, който липсва в много спортове - джу джицуто те кара да се сблъскаш с реалността.
Боби: Но преди да отидеш в залата, ти трябва мотивацията да стигнеш до нея, да се пребориш със задръствания, студ, жега... Трябва да проявиш воля.
Влади: После там се изморяваш изключително, всеки път завършваш със спаринг. Хората често си създават измислени представи за себе си - някои се подценяват, други се надценяват, но в спаринга нещата са реални. Това действа отрезвяващо, мотивиращо, калява характера и има сериозен ефект в ежедневието.

Боби: Забелязал съм, че по време на игра много хора спират да мислят, че знаят и могат всичко. Когато си нов, дори и доста здрав, ако не си се занимавал с този специфичен спорт, ще имаш трудности и то срещу физически (привидно) по-слаби противници. Случвало се е човек, който видимо е изключително силен, да се сблъска с 60-килограмово момче и само след няколко минути да се предава.
Влади: Урокът, който се получава, е интересен.
Боби: Това може да те откаже.
Влади: Но също да те накара да си направиш извод къде се намираш и да получиш мотивация, защото си казваш: „Колко е яко това, искам и аз да се науча."
Боби: Важно е да се разбере, че всеки трябва да се уважава, независимо колко е голям или малък. Идеята при самото създаване на спорта джу джицу е била по-дребният човек да може да се предпази и евентуално да надвие някой по-голям и по-силен от него.
Харесва ми сравнението на джу джицу с работното ежедневие - нормално е да има по-опитни около теб. Важното е да разбереш, че има какво да учиш и трябва да полагаш усилия постоянно. Така се държиш винаги буден. Когато се усъвършенстваш, без значение в какво, ставаш полезен и за себе си, и за околните.

А става ли джу джицуто за жени?
Боби: Изключително подходящо е. Но за да има повече жени в нашия спорт, са необходими добри условия. Засега при нас се е задържала една девойка, която тренира по-редовно.
Влади: И се състезава.
Боби: И печели.

ФИЛМИТЕ
Влади: Последно гледах новия на Уди Алън - На Рим с любов.
Боби: Аз - Арго.
Влади: Най-големият актьор за мен е този, който успява на 100% да пресъздаде характера на героя си. Има много големи актъори, всеки уникален в отделни роли. А от режисьорите харесвам Скорсезе, Клинт Истууд, Уди Алън, Тарантино, Братята Коен, Гай Ричи...
Боби: И за мен актьорът не е един, със сигурност Джак Никълсън, Де Ниро, Ал Пачино... Старата генерация, както и част от по-младите. Като режисьори ми допадат Гай Ричи, Скорсезе, Тарантино, Кристофър Нолън.
Влади: Много се смях на Ted.
Боби: А аз на Senseless. Но няма по-глупав от Американецът.
Влади: Планирам да видя Хобит и Django Unchained. 
Боби: Хобит. Чел съм книгата и ми е интересно как ще бъде направен филмът. А и ще гледам отново Властелинът на пръстените - да обхвана цялата история.

МУЗИКАТА
Влади: Различна. Най-често нещо рокаджийско или направо метъл, но не само. Pink Floyd и Iron Maiden никога няма да ми омръзнат. 
Боби: В колата - рок, метъл, „модерните" хитове; в залата - реге; вечер или на диско - ретро. Харесвам всичко, стига да е добре изпълнено и направено. Никога няма да ми омръзнат старите рок и хеви метъл банди. Но най-любимата ми песен е - „It's no good" на Depeche Mode.
Влади: Най-запомнящите концерти са тези на AC/DC, Iron Maiden, Rammstein и Голямата четворка (Metallica, Slayer, Megadeth, Antrax), Nick Cave и Sting. Бих искал да дойдат U2 и Rolling Stones.
Боби: За мен най-добрият беше последният на Metallica. И ми се иска да дойде някой, който прави добро шоу.

КНИГИТЕ
Влади: Сега чета Zombie Economics. Но паралелно с това чета и дочитам доста други неща. 
Боби: Рядко чета само едно нещо. В момента - няколко биографични книги, учебници и книги за бразилско джу джицу. Много ми говорят за Карлос Кастанеда, но все не ми остава време да го започна.

ТЕАТЪРЪТ
Влади: Ходя на театър, защото носи уникален заряд като преживяване. Много ме впечатли Български разкази на Мариус Куркински.
Боби: Човек може много да научи от театъра, както и да се погледне отстрани в определени ситуации. Нямам любима пиеса. Всяка носи различни чувства, мисли и настроения и това им е хубавото.
Влади: Обичам текстовете за театър на Ст. Л. Костов и Камен Донев. Последно гледах Амазонка на Камен Донев.
Боби: Последно гледах Кръщене на Камен Донев.

ИЗЛОЖБИТЕ
Влади: Харесвам фотографията и живописта. За съжаление нямам твърде много време, за да ги превърна в по-регулярно занимание.
Боби: Интересна ми е фотографията, особено на моите приятели - Марин Кафеджийски, Ангел Коцев. 
Влади: Последно ходих на абстрактни композиции на Кристо в галерия Юзина.
Боби: Аз не търся, Аз намирам: Пабло Пикасо. Беше отдавна, но беше интересно.
Влади: Любимите ми художници са Хуан Миро и Салвадор Дали.
Боби: Мирослав Петров (Micky).

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев