Боряна Петрова

Две неща за Боряна Петрова, които от самото начало хванаха стереотипите ни неподготвени: първо, тя въобще не се страхува да се целува с гаджето си на улицата и, второ, никога не е имала проблем със себе си, с това коя е, по-точно каква е и съвсем точно с факта, че е лесбийка. Наивните ни глави си представяха, че в момента, в който един гей човек реши да излезе на светло, той или тя събира в хола роднини до девето коляно, приятели, познати, колеги, съседи дори, прокашля се леко смутено и мята лимонката „Аз съм гей!"

В реалния живот обаче разкриването е дълъг, бавен и адски процес, в който умираш и се раждаш отново безброй пъти, и всяко изпълзяване от сянката е напрегнат психологически трилър с абсолютно неочакван край. След години на раздиране от зловещата тайна вътре в теб, среднощни истерии и пълен емоционален срив, ще се престрашиш пред най-добрия си приятел. После ще изтърсиш на майка си. След още няколко месеца (години, векове) психическа подготовка ще кажеш на баща си. И така нататък.

Няма да ти разказваме личната история на разкриването на Боряна (която впрочем е направо щастлива на общия фон), за да си я прочетеш в документалния сборник Моето разкриване, който от няколко седмици е по книжарниците. В него ще срещнеш още 24 лесбийки, гей, бисексуални и трансполови (ЛГБТ) момичета, момчета, мъже и жени, които в оголващо откровени и интимни (или, по-рядко, забавно-иронични) подробности споделят своите малки и големи крачки по пътя към свободата - за да дадат кураж и вяра на хилядите под прикритие. А пък на нас много ни се иска следващия път, когато се срещнем с Боряна, да няма нужда да си говорим за правата на ЛГБТ общността, а примерно за изкуство, пътешествия и други мечти.

Наистина ли не те е страх да се целуваш с гаджето си на улицата?
Ние конкретно и двете сме активистки от Действие, така че по никакъв начин не се ограничаваме. И, честно казано, не се е случвало да има крайно негативна проява, освен когато сме били на акция и срещу нас е вървял контрапротест. Но все пак говорим за София, в малките градове темата е табу. А и го има този момент, че ние знаем точно къде може и къде не. В най-гъстите зони на Борисовата например, или край „скинарската беседка" вляво от входа, е добре нищо подобно да не бъде дори заподозирано, защото се срещат младежи с бомбери, кубинки и двулитрови бири, които са тръгнали на лов, ей така да побият някого.

Защо не всички от ЛГБТ общността излизат на прайда?
Главната причина е, че голяма част от тях не осъзнават себе си като опресирани - това е мое лично мнение. В нашата държава хората все още мислят, че изразявайки себе си или своето различие - без значение в каква сфера на личността им е то - нарушават мира на някой друг. А всъщност, потискайки себе си, те нарушават своя. Както го нарушават и онези, които не им позволяват да бъдат себе си. Има изключително брутални случаи, като моя приятелка, която е с друго вероизповедание и е държана от родителите си като заложник - заключена, без документи, без телефон. Добре, че някак е успяла да повика полиция, за да си тръгне.

Извинявай за баналния въпрос, но кога разбра, че си лесбийка?
Може би чак на 18-19, но в гимназията вече бях развила огромно влечение към гей културата, към личностите в нея и музиката, филмите, изкуството, което те са създавали. Започнах да се чудя защо точно там ми е интересът и защо някои произведения, които чисто логически определям като не напълно добър културен продукт, ми харесват и палят нещо в мен. И малко по малко стигнах до „абе, аз може би съм някъде в тази общност".

И после?
Значи, имах период, макар и кратък, в който се съмнявах дали не съм транс мъж, който е гей - понеже ме привличаха неща, свързани повече с гей мъжете, и това ме объркваше. Много тежка мисъл, защото знаех, че нашите ще имат проблем и с едното, и с другото, но с двете вечеее... Не знаех всъщност дали това изобщо е възможно. Сега съм наясно, че при транс хората половата ориентация - тоест дали се чувстваш окей в тялото си или не - няма нищо общо със сексуалността. В мига, в който тялото е окей, то знае къде е влечението. Така че е съвсем възможно човек, не дай си Боже в България, да е гей транс. Но този период премина. И вече чак в университета си паднах първо по една моя колежка, после по друга. Обаче абсолютното доказателство, че съм лесбийка, беше фактът, че точно в този момент имах суперблизък приятел - толкова близък, че би трябвало моментално да се влюбя в него. А нищо такова не се случваше, аз харесвах две момичета.

Как се почувства след първия си път с жена?
Ами, бях доста доволна (смее се). Но при мен това стана на достатъчно късен етап, в който бях уверена в себе си. Пък и аз никога не съм изпитвала автоагресия, както се случва с голяма част от гей хората. При Марко (редактор на Моето разкриване - б. а.) примерно е било страшно - той е имал страхотна вътрешна съпротива и сам е ходел на психолог, при това на 14, изключително ранна възраст. И е ходел, за да го излекуват, не за да му кажат, че е нормален.

От какво зависи дали ще имаш вътрешна съпротива или не?
От групите за взаимопомощ на Действие съм разбрала за себе си, че начинът, по който се приема една личност адски много зависи от това как родителите й са я отгледали. Дали тази личност се е чувствала обичана, когато е трябвало, дали й е внасяна вина и прочие.

Каква е най-честата реакция на родителите, когато научат, че детето им е гей?
В 99% от случаите се задават въпроси от сорта на „Ама ти била ли си с мъж? Насилвана ли си?", всякакви такива. После се почват съждения как „една жена никога няма да ти даде това, което ще ти даде един мъж". И ти няма какво да отговориш освен да контрираш със същото: „А ти била ли си с жена?" В което няма никакъв смисъл, човек сам си стига до отговорите. На майка ми й отне няколко дни и фактически тя е абсолютно окей с мен и дори ни помага с активизма. Тя ни беше шофьора сега на турнето (за представянето на Моето разкриване в София, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна и Русе - б. а.) и всичките ми познати страшно много я обичат. И аз страшно много я обичам. И искам да съм в състояние да махна от нея ужасния товар да е вечният буфер в нашето семейство.

Имаш предвид между теб и баща ти?
Да, и не само. Преди години бях чела една книга, която много ми помогна да си подготвя разкриването, специално пред него, да разбера неговата гледна точка. Тя е писана от майка на гей мъж от Америка и в прав текст авторката казва, че в този миг родителят просто загубва детето си. Цялата илюзия, която е градил за това дете, се разпада. И едва когато емоционалният шок отшуми, родителят има избора да опознае новото си дете и отново да бъде родител, или вече да няма дете. Както стана с баща ми.

Откога не си го виждала?
След като си тръгнах от вкъщи (без куфар, без ключове и след унизителен диалог, в който разривът далеч надхвърля рамките на сексуалността - б. а.), две години не го бях виждала изобщо. Но наскоро, понеже моите баба и дядо имаха празник, отидохме всички до Велинград. Доста интересна картинка, тъй като аз, майка ми, баща ми, леля ми и приятелят й ходихме с една кола. Мене ме беше страх, защото от нашата психоложка знаех, че такива преосмисляния на отношенията хич не е добре да се случват по време на път, може да стане гаф. Но ние с баща ми не си казахме нито дума.

Да, бе?!
Нито в колата, нито през двата дни, когато ядяхме на една маса и разговаряхме с останалите все едно не сме чули какво е казал другия. Но пък тия стари хора толкова се зарадваха и ни благодариха - колко хубаво било, как всички сме били заедно. Абсолютно перде за това, което всъщност се случва.

Виждаш ли светлина в тунела?
Мисля, че няколко поколения ни делят от това обществото да приеме ЛГБТ хората. В чисто личен план - не съм сигурна, че ще успея да дочакам тоя момент точно тук. И според мен книжката, която направихме, е изключително ценен източник на информация, защото историите са написани от толкова личен ъгъл, че колкото и близки да са родител и дете, рядко могат да седнат и да ги изговорят. Книжката реално е врата към емоционалния свят на тези деца.

Какво рисуваш?
Правя неща, които, смея да твърдя, са в сферата на съвременното изкуство. До момента работите ми винаги са включвали живопис, но често са част от инсталация, повечето са социални, насочени главно към консуматорството. Даже като се събират проекти за гей изложби, аз няма какво да дам (смее се). За прайда се наложи да седна специално една седмица да рисувам. Явно на фона на общите проблеми на обществото, тези на ЛГБТ хората не са ме заинтригували толкова силно.

Къде да те търсим, за да пием бира някой път просто така?
Обикновено висим по парковете с приятели, в кафето на Академията и в разни алтернативни клубчета като Coda или Twins. Най-често се виждаме по домовете си, правим си семейни вечеринки, понеже с две от най-добрите ми приятелки вече може да се каже, че сме задомени и всички - аз с техните половинки, и те с моята - сме си супер близки. Забравих да спомена, че те са хетеросексуални. Да кажем (усмихва се).

Ъъъ... как така „да кажем"?
Ами, аз имам ужасно много приятелки, които се дефинират като хетеро, но според мен са би. Защото имат фантазии с жени, защото дори са били с жени. Просто не се поставят в тази рамка, предпочитат другата. Но ако утре искат трайно да са с жена, те ще го направят. И всъщност няма никакво значение как точно се определят.

Моето разкриване с художник на корицата и участник като автор в нея Боряна Петрова е в книжарници Хеликон. Издава Младежка ЛГБТ организация Действие

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев