Боряна Телбис

Река си ти
Всеки от нас е частица от житейския поток и както се пее в онази песен "едва роден, току поглеж, изчезнеш нейде в речния кипеж". Затова е добре, докато си във водовъртежа, да обръщаш повече внимание на малките неща, които лесно могат да ти бъдат отнети. Да помниш, че думите са своенравни, силни и поразяващи и не бива да се пилеят просто ей така. Както и да си дадеш ясна сметка, че ако никой на този свят не си вреше носа в чуждите работи, Земята щеше се върти далеч по-бързо. Върху всичко това (но не непременно в този ред) ни накара да заумуваме срещата ни с Боряна Телбис и разговора ни за проекта Непознатият друг и изложбата към него, която можеш да видиш от днес в рамките на второто издание на фестивала Фотофабрика. Откриването е в 18:00 в Непознатото пространство на булевард "Евлоги и Христо Георгиеви" 169, работното време е от 15:00 до 20:00, а входът е свободен. Фокусът: лицата и историите зад тях на 19 бежанци и българи, представени посредством кадри, думи и документален филмов разказ.

В ума ми напоследък се въртят само глупости - напоследък и винаги. Но най-вече - че не искам да работя някъде в рамката от девет до пет. Даже предпочитам изобщо да не работя, хаха. Само от време на време да свършвам по нещо, което сама избера. Както казваше Камен Донев в онзи скеч - "Джордж Лукас ми вика - "издай, бе, издай!". Та и на мен така, някой да идва и да ми казва "издай, бе, издай!" и аз да издавам каквото мога. Всъщност, напоследък в ума ми се върти само Непознатият друг.

Настанил се е трайно, защото е направен със сърце, човеколюбиво и с добро послание. Няма претенцията да е ексклузивен и всеобобщаващ. Целта му е да изследва настроенията и да разкаже историите на хората, които бягат от войната. Истории, които сме хванали на момента - тук и сега. Проект, чийто замисъл беше да проучи езика на омразата - от българите към бежанците и от българите към българите.

Ако твърде дълго държиш в ръце нажежена до червено маша, в крайна сметка ще се опариш.
Ако по-силно удариш пръста си с нож, обикновено потича кръв.
Ако от четири години в Сирия се води война, е ясно, че ще дойдат някакви хора и ние трябва да направим нещо за тях. Най-малкото, да ги облекчим в транзита им за там, закъдето са тръгнали. Защото нито един от бежанците, с които се срещнахме, не искаше да остава в България. От всички тях, само един беше получил статут, беше поживял в Германия и се беше върнал обратно, защото бе припознал страната ни като своя втора родина. "Хубаво е там, но не можех да спя и се върнах", каза един симпатяга - Рашид. Останалите осъзнават, че България е бедна страна и трудно ще намерят работа в нея.

На празнодумството сме царе, а за важното мълчим, защото изисква много повече смелост, отговорност и усилия да кажеш как действително стоят нещата. Проблемите, които възникнаха в трите български села (Розово, Телиш и Калище), дойдоха именно оттам. Управляващите не предупредиха хората, че в техните населени места се планира едно или друго. Хората в тази държава просто не говорят помежду си. Не анализираме какво ни се случа, не се познаваме. Оттук идват страховете и предразсъдъците. Едно село може да е на 200 км. от София и в същото време да е на 2000 светлинни години.

Най-страшно е, когато нещо е или бяло, или черно. Склонни сме постоянно да стереотипизираме - италианците са жабари, германците са сухоежбина, бежанците са цигани, хората от село са расисти... Имаме склонност силно да любим и мразим, емоционални и темпераменти сме. ОК. Но до един момент. Христо от село Розово ми каза следното: "най-много ме обиди, че всички, които заклеймиха Розово, не разбират психиката ни. Много обидни реплики се казаха, много се изписа и изкоментира, наричаха ни ксенофоби и расисти, изказаха се националисти и правозащитници, но никой не дойде при нас - в селото."

Ако си умрял по телевизията, не си умрял напразно - забавлявал си ни, пошегувал се е веднъж Вонегът.

Медиите тук играят огромна роля. "Не съм видяла нищо хубаво за бежанците по телевизията", каза кметицата на село Розово. "Как очаквате да ги приемем?" Но медиите не са виновни. Те не могат да свършат работата на държавата. Управляващите са тези, които трябва да обяснят какви са тези хора, защо са дошли и какво трябва да се направи.

А тези хора в действителност са благодарни на България и българите. Никой не е споделил, че българите са лоши хора или, че са се държали зле с тях. Разказват само конкретни случки, вътре в самите лагери, които засягат най-вече администрацията, но не и хората като цяло. Осъзнали са, че и ние сме бедни, че и при нас нещата не са много по-различни от дома им - и тук корупцията си тече. Всички, които срещнахме, са хора с професии - електротехник, шивач, фотограф, бензинджия, дърводелец, учителка... Нямаше човек, който да не е работил, както нямаше и нито един, който да ни посрещне с предразсъдък. Може би сме попаднали на такива хора, но в лагера живеят като общност и всичко се знае. Няма нито един набит, нито един напсуван, нито един, на който му е отказано нещо. Имало е само проблем с медицинското обслужване - един лекар се е грижил за целия лагер, но сега, доколкото разбирам, вече има четири медицински лица.

Лагерите напомнят на някакво чистилище. Хора насред нищото, които стоят и чакат. Стигнали са до този етап в живота си, когато трябва да докажат, че ги има. Интервюират ги, разпитват ги - „ама верно ли толкова ти е било зле, колкото твърдиш, че ти е било". Но това е нормално. Единствено на децата им е кеф. Страшно много са и всяко от тях по цял ден играе с приятелчета. Само те не изглеждат съсипани, за разлика от своите родители. Защото имаше хора, които бяха наистина зле, надявам се вече да не е така.

Страшно ме дразни, че онова за плажното масло всъщност не е написано от Кърт Вонегът. Не е негово, но всички го цитират и разпространяват. Дразни ме, че хората се хващат за неща, без да са сигурни и започват да цитират, да препечатват. Същото стана и с един български сайт, който на шега беше публикувал предсмъртното писмо на Левски. Няма такова писмо, пичове. Левски не ви е оставил послание от отвъдното.

Историята, от която не можах да се отърся не е само една. Имах период, в който ги сънувах. Всичките. Сега не ги преживявам, но се ядосвам, че не говорим с конкретни имена, а продължаваме да говорим на ангро - бежанците, българите, ние, вие, те... Като на безспирна игра белот, в която се пишем "ние" и "вие" и чакаме да вземем играта. Няма такова нещо. Има Рашид, Боряна, Дани, Джамил. Този проект показва хората. Затова и изложбата е с толкова големи, сурови портрети - защото тези хора имат лица, имат имена, имат мнение. Няма история, която да ме е преследвала, макар че, ако решиш, всичките са такива. Но по-добре да не разказвам никоя. Ще кажа само това: един кюрд, който беше йезид разказа: "за нас беше много тежко - където ни сварят, там ни колят". Докато ми говореше това, над нас прелетя самолет и той инстинктивно вдигна глава, за да види какво се случва, защото този звук му е много познат, а след него, вярвай ми, следват други, доста неприятни звуци.

В повече ми идва изключителното желание да сме много необикновени. Ти си ти, правиш си твои неща и гледаш да не пречиш на другите. Желанието за показност и това непременно да си различен ме натоварва. Толкова е хубаво да си нормален! Да имаш нормален живот с нормални емоции. Но имам чувството, че идва нещо ново, че тече някаква промяна; че идват нови деца и че някои неща вече няма да са същите. Усещам, че сме на преходния период между един и друг етап. Не знам дали следващият ще е кой знае колко различен, но имам чувство, че има разместване на пластове, че нещо в тая насока се пече.

Стар анекдот разказва за Вуте на гробища, на чиито паметни плочи пишело само едно число. Поинтресувал се и разбрал, че това са годините, в които покойният е бил щастлив. Прибрал се при жена си и казал: Пено, на моя камък да пише "роди се умрял".
Някой ден на мен пък ще ми поставят числото... аааа, не мога да го пресметна. Щастието не е константа. То се появява за известно време и го разбираш чак, когато вече го няма. Като бежанците. Всички си дават сметка, че животът им е бил супер преди войната. Колкото и клиширано да звучи, чак сега оценяват дреболиите. Да пориташ футбол, да се прибереш вкъщи след работния ден и да донесеш лакомства на децата, да излезеш в парка и да срещнеш двама-трима приятели. Все неща, които ние правим и за които изобщо не ни дреме, че един ден може и да ги нямаме. Има моменти обаче, в които ми е толкова спокойно, свободно и съответно - щастливо, че се е случвало да си кажа: ей сега да свърши светът, няма да съм недоволна.

Вярвам, че думите носят определена енергия отвъд посланията и буквалното. Има енергия, която се завихря около това, което казваш и около човека, на когото го казваш. Напоследък, обаче, ми се струва, че хората са започнали много да преувеличават и да лъжат в амбицията си да изкарат живота си по-вълнуващ. Но най-добре казвайте истината, пичове, тя най-лесно се помни.

Текст Дани Николова / Фотография Славея Йорданова