Чема Мадос в огледалния свят

Името на този млад ентусиаст, спънал се почти случайно в мисията на живота си, е Чема Мадос. Ако обичаш да гъделичкаш мозъка си с изненадващи обрати и напластени значения, значи си влюбен в неговите фотографии - просто още не го знаеш. Снимките му са изчистени в най-приятния смисъл на израза - форма и съдържание в брилянтни малки композиции. За да се изкефиш на неговите неща, не ти е необходима някаква специална подготовка или тонове изчетени томове по история на фотографията - те изцяло разчитат на твоите асоциации и със свежо намигване ти помагат да разбъркаш кодовете на света наоколо. А кой не обича да счупва някоя и друга реалност и да я замести с по-приятна илюзия?

Чема Мадос дойде тук за откриването на изложбата Човекът и неговите състояния. Нейната амбициозна идея е да направи моментна снимка на съвременната испанска фотография и включва най-разнообразни артисти от страната на фламенкото - всеки със собствения му индивидуален поглед, техника и визия за света. Чема Мадос обаче е специален - той често е наричан Магрит във фотографията, заради таланта си да напипва и дефинира иначе ефимерни и неуловими емоции, които обаче надничат иззад ъгълчето на всеки от нас. Харесван е и защото с лекота използва магията на сюрреализма, който допълва неговата семпла и гениална концепция.

Срещаме се с Чема Мадос в един от последните топли следобеди на септември. Оказва се, че от натоварения му график можем да измъкнем само 15 минути за разговор. Компания му прави Кристина Гарсия Родеро (другият испански фотограф, дошъл за лекция в тазгодишното издание на Фотофабрика). Той е облечен семпло, не много висок мъж с благо и скромно присъствие, но с игрива искрица в очите - единственият видим индикатор за забележителния ум, който се крие под тях. Тя е дребна жена с шарена блуза и въпреки че трудът й я опровергава, изглежда поразяващо обикновена. Споделят, че не са успели да разгледат София и вероятно няма да им остане време за това, но биха искали. Кристина смята да се върне в България, за да снима кукерите и нестинарите. Чема Мадос просто мълчи и отпива внимателно от кафето си. Оживява се обаче, когато започваме да говорим за работата му - отговоря на въпросите дълго, изчерпателно и със завладяваща смиреност.

Веднъж осъзнал неограничените възможности на фотографията, Мадос започва своите експерименти и манипулации по - меко казано - прозаична причина - “Знаех, че чисто технически не съм толкова добър с фотоапарата, колкото бяха хората около мен тогава, затова започнах да обръщам повече внимание на детайлите.” - казва той с усмивка. И докато в началото в снимките му присъстват човешки фигури, с времето те започват да избледняват, докато накрая не остават само предметите - “В моите работи човешките образи не казваха нищо, те бяха просто част от композицията на кадъра, която използвам, за да доведа снимката и внушението й докъдето искам.”

По това време самият Мадос се вълнува повече от графиката, архитектурата и изобразителното изкуство, отколкото от фотографията. Това обаче изобщо не му пречи да потърси пресечната точка между двете и да намери своя собствен глас. Революционер в снимането, темите и формата, Мадос привлича вниманието на публиката и продължава да изчиства кадрите си от излишни детайли - “Колкото е по-просто, толкова по-добре - харесва ми да си играя с предмети, които имат много конкретна употреба в бита - с проста манипулация те преминават на друго ниво и придобиват съвсем различен статус и значение. Винаги аз съм първият, който се изненадва от резултата - има някаква магия във всичко това и дори аз самият не мога да я обясня.” - вълнува се той. Решава да експериментира и с начина, по който представя нещата си - “Снимките, които можеше да видиш в галериите тогава бяха стереотипизирани - винаги бяха черно-бели в размер 40/50 или 50/60. Затова аз реших да направя малка серия снимки с големина 11/16 - колкото пощенска картичка.”

Първоначално Мадос снима най-вече предметите, с които така или иначе е заобиколен - обувките си, моливите, с които пише, огледалото в коридора... Открива, че минимализмът в изображенията изисква и техника по мярка - снима семпло - със статив и на естествена светлина. Идеите му идват случайно - може да ги провокира случка на улицата или просто наблюдение - “Съзерцанието е много важно - това ти дава време да разгледаш даден предмет и да помислиш по какъв начин можеш да го поставиш в нетипичен за него контекст.” - казва Мадос. Добавя обаче и че “Идеите сами по себе си не са толкова важни, защото крайният резултат зависи пряко от човека, който ги изпълнява - една и съща идея може да изглежда съвсем различно, ако я направят двама души.” Споделя, че не се страхува от перспективата хитрите му ментални закачки да се изчерпят - “Идеите може и да свършат, но възможностите - няма.” Пояснява, че когато събереш два предмета, се отваря път за неограничени интерпретации - “Дори и компютрите работят на този принцип - сбор от единици и нули - семпло, но вижте какво произтича от различните комбинации и последователности на тези две прости цифри.” 

С времето работата му се превръща в професия и той се сдобива със студио - “Не знаех какво да правя там, имаше толкова много пространство. Затова извадих вратите наоколо от пантите и ги построих в къща от карти."

В работите му периодично се повтарят няколко теми: музиката, книгите, водата, клечките кибрит, камъните, часовниците - “Сериите нямат начало и край, те просто се трупат във времето.”. Пътуването също го вълнува - “Не във физическия смисъл, а въображаемото, онова, при което не се движиш.”. Ако се чудиш как чисто технически е възможно да се изпълнят подобни шантави идеи, Мадос споделя, че първо прави манипулацията на предмета и чак след това идва фотографията -  “Става дума за една много малка, съвсем лека промяна на идеята, която имаме за дадена вещ или пък за действителността въобще. След като сцената е композирана, правя снимка и тогава фотографията играе традиционната си роля.”

Неговите кадри ти влизат по съвсем различен начин от този, по който прилепват по теб емоциите на Кристина Гарсия Родеро. Нейните снимки те сграбчват за гърлото и не те оставят, докато не те задушат от вълнение. Разхождат те из странни места и те запознават с лудница от образи - лица, фигури, религиозни и семейни ритуали, събрани, подобно живота, на принципа на дуализма: радост-тъга, любов-омраза, минало-бъдеще, живот и да, много смърт - точно такава, каквато е - гола, изобличаваща и пресушаваща. Те раздират с болезнена искреност и пренареждат емоциите ти, разказват истории, които едновременно те плашат и привличат, докато накрая не те смирят. Творбите на Мадос също са своеобразна опозиция, но на нейните - от пъстрия и невъздържан свят на изплискалите чувства и суровата действителност, той те прибира в черно-бялото русло на логиката и те отвежда за ръчичка в далеч по-лекия за възприемане и живеене свят на илюзиите. Експериментите на Мадос са хитра игра, която бърка с пръстче в ума ти и го разбужда - ще я намериш на няколко асоциации и едно-две разсъждения разстояние, докато изминеш краткия и забавен път от “Какво е това?” до възторженото  “Ахаа, гениално!”.

Виж ги в НХГ до 30 ноември в рамките на фестивала Фотофабрика.
Вход свободен.

Текст Диана Георгиева