Цветан Хаджийски

Няма как да си следил алтернативната музикална сцена у нас в последните десет години и някак да си изпуснал феномена smallman. Пък и ние сме ти напомняли неведнъж за него. Е, тогава си виждал полуефирния силует, изпънат гол до кръста на сцената, изживяващ музиката дълбоко трансово, докато изпява лиричните абстракции на песните на групата или надува гайдата или кавала. Цветан Хаджийски, който освен, че малко или много е лицето на smallman, също така е и дизайнерът на бандата и човекът, отговорен за цялата й визуална комуникация, от обложките, през тениските, до съвместно изградените визуализации, които се прожектират на техни концерти. Тази есен smallman вършаха в Румъния и Гърция, където удариха пред 1500 души на вечер като специални гости на гръцката сензация Villagers of Ioannina City. На 29 ноември пък ни ги водят тук, заедно със сърбите Concrete Sun за един голям и различен концерт. Повече - от Цецо.

Мислех си да стана... Хм. Всичко, което съм искал и като малък, и в сегашния си стадий на развитие, всъщност е моята реалност. Мисля, че с това не бих направил и май не съм и правил компромис. Да живея и мечтая така, както го чувствам.

И станах... изберете си - художник, музикант, дизайнер, пътешественик... артист? Етикетът няма никакво значение.

Заобиколен съм от хора, които знаят какво искат. Знаят накъде отиват и знаят как да го постигнат. Имам малко хора в личното си пространтво поради тази причина, но съм благодарен на и за всеки истински приятел.

Добрият екип е важен, защото... Няма защото! Без качествен, ефективен, единен и крайно сплотен екип с ясно формулирани цели и стратегии абсолютно нищо не е възможно. Точка.

Вкъщи ме смятат за... В интерес на истината нямам идея. Мисля, че от години ме приемат за неспирната машина, която лети вечно нанякъде, не се оплаква и не пристрадва колко й е трудно. И от време на време идва телефонен разговор от типа:
- Как си?
- Добре. Давай чевръсто. Имаш 30 секунди.
- Аааа, добре си значи!
- Нещо съществено имаш ли да ми казваш?
- Исках само да разбера как си.
- Всичко е повече от прекрасно!
- Прегръщам те!
- И аз!
- Доскоро!

Сред приятели минавам за... Хм! Знам ли и аз? Бохем? Навъсен и сърдит изпушеняк. Усмихната лиготия. Човек, на когото може да се има пълно доверие. Хората до и около мен знаят, че за мен няма граници на материята и въображението. Импулсивен. Трябва да се обадя и да питам за още. Не съм мислил по този въпрос.

По душа съм по-скоро романтик. Интроверт, за съжаление. Упорит до ненужна степен.

Никога не работя с хвърчащи елементи, склонни да ми загубят времето (най-ценния ми ресурс). Самоцелът е тотално невъзможен.

Проблемът ми е, че не правя никакви компромиси. С нищо и никой.

Идеите идват постоянно. За мое съжаление мозъкът ми не релаксира (ако има рецепта как да изключвам - бих се възползвал веднага, така че някой ако знае, да споделя). Нямам ясна рецепта за муза. Перманентна е.

Блокирам, когато ме товарят с емоционални шлаки и драми. От друга страна, като прекрача границата на физическите възможности на тялото си, блокажът е неминуем, но аз все му казвам (на тялото ми), че може и още. Само дето понякога не сработва.

Грешките са задължителни. Не можеш да вървиш напред без тях.

Компромисите са немислими в професионален план. Това просто не го разбирам.

Работата е като пътуване. Трябва да знаеш къде си тръгнал, иначе си обречен.

От моята се научих на дисциплина, дисциплина, дисциплина. Разбиване на границите на собственото си въображение и постоянен тренинг.

Съревновавам се със себе си, явно и за съжаление.

Скачам в дълбокото винаги. Но в повечето пъти подготвен за черното и неясното. Най-вече психически. Виж, когато става дума за емоционални картини - е, там ми е ахилесовата пета.

Успехът е абстракция. Няма такова нещо като успех. Има причинно-следствени връзки.

Най-обичам да пътувам. Да свиря на китара и да композирам музика. Да рисувам. Да изчезвам от картинката сам. Да чувам тишината и после да потъвам в красотата на звука. Да усетя потенциала на нова идея и да я изживея в някакво линейно време. Да затворя очи и да нареждам картини, нещо, което правя всъщност всеки ден. Предполагам, че има и още.

smallman / Фотография Ивайло Петров

Забелязал съм, че хората в България са изгубили нишката на логическото мислене и това ме прави адски самотен що се отнася до масата.

Никога не знам... Мисля, че рядко ми се случва подоно нещо. Бих отговорил по-скоро така - „какво има в супата, която си поръчвам за обяд” - това определено няма как да зная, хаха.

Току-що разбрах, че приятели са намерили начин да уредят подробности по предстоящо събитие.

Ще ми се аз да съм измислил обществения ред и закони. Нямаше да живеем в тази мизерия от бездушие.

Или поне да бях казал... Каквото съм имал да кажа - казал съм го.

Текст Ивайло Александров / Фотография Стефан Парисов