Дейвид Боуи

Наскоро в прочутия лондонски музей Victoria and Albert Museum отвори врати фантастична изложба-ретроспекция, посветена на гениалния Дейвид Боуи, в която - освен зашеметяващи видеозали, фотографии и сценични костюми - са изложени и някои непоказвани до този момент скъпоценности от личния архив на музиканта, предоставени от него за пръв и, вероятно, последен път. Сред тях са стари любителски видеофилми, листа с надраскани по тях рисунки и текстове, музикални инструменти, неизползвани проекти за корици на албуми, сценични дизайни и куп други неща - общо над триста експоната.
Ретроспекцията, която в момента бие всевъзможни рекорди по посещаемост, носи името Дейвид Боуи е...

Какво точно е Боуи, кураторите оставят на нас, почитателите му, да решим - всеки за себе си. Което не е толкова лесно, предвид факта, че вече над четиридесет години той изумява, вдъхновява, радва, разочарова и предизвиква със своето уникално изкуство и неразгадаема, изтънчена личност. През досегашната си кариера той беше и значеше толкова много различни неща, за толкова много хора.

Първо беше тийнейджърът с невзрачното име Дейвид Джоунс (роден в Брикстън, Лондон, на 8 януари 1947), мечтаещ да стане известен музикант. Едва деветгодишен се влюбва в рокенрола, когато баща му носи вкъщи сборна плоча с американски артисти като Елвис Пресли, Фатс Домино и Литъл Ричърд. „Когато си пуснах Tutti Frutti, сякаш чух Божия глас", казва Боуи по-късно.

Като начало обаче, трябва да си измисли артистичен псевдоним, защото в средата на 60-те друг младеж на име Дейви Джоунс вече се е прочул с участието си в мюзикъла Оливър (а по-късно и с The Monkees). „Исках име, което да звучи прорязващо," обяснява Боуи решението да си присвои названието на бойния нож, използван от американския полковник Джеймз Боуи през XIX век.

С новото си име Дейвид регистрира и своето първо телевизионно участие - интервю за BBC в качеството си на основател на „Обществото за предотвратяване на насилието срещу дългокоси мъже".

David Bowie се казва и дебютният му албум, като още тогава той пише повечето си песни на истински нотни партитури, някои от които може да се видят на изложбата. В пресинфото за младия артист се казва: „Той никога не си купува сингли, но обича да гледа на живо изпълненията на Джими Хендрикс, Cream и други артисти от класациите." Скоро Боуи е поканен да открива концертите на Tyrannosaurus Rex и по време на сета си изпълнява кратка пантомима в знак на протест срещу китайското нахлуване в Тибет. По това време той вече е учил за мим при фантастичния танцьор и хореограф Линдзи Кемп и изпълнява Пиеро в един от спектаклите му. Образът на Пиеро е нещо, към което Боуи редовно се завръща в различни етапи от кариерата си. „За мен Пиеро е най-красивият клоун в цирка."

Такъв бе Боуи през 1967-а, но две години по-късно вече беше друг. Дори първоначално кръсти втората си плоча отново David Bowie, за да демонстрира, че това вече е истинският той. Все пак албумът бе преименуван на Space Oddity, а заглавното парче изстреля автора си до върха на класациите.
„Добре, но може и по-добре," реши набиращият инерция Боуи и се впусна в люта битка със своя приятел Марк Болън (T. Rex) за титлата Крал на глем рока. За целта следващият му албум наблегна на електрическите китари, вместо на акустичните, и разкара предишните фолк-рок елементи. И Боуи отново се преобрази, този път с рокли и грим. В този вид се разходи до Щатите за промоционално турне, но там отказаха да го пуснат в редица заведения и ресторанти. „Нямах проблем хората да знаят, че съм бисексуален. Но това ми създаде известни трудности в Америка, където са големи пуритани."

Америка обаче му дава и немалко вдъхновение и той щедро черпи от идеите на Уилям Бъроуз и Анди Уорхол, а по-късно и от тези на Иги Поп и Лу Рийд. Най-близките хора на Боуи винаги са твърдели, че той съвсем откровено е използвал идеите на други артисти - смятал го е за съвсем нормално, тъй като в замяна им е помагал (в случаите с Поп и Рийд) с името, реномето и продуцентския си талант. Трябва да се отбележи, че не става въпрос за брутално плагиатство, а за оригинални и интересни идеи - първоначално твърде сложни и трудно смилаеми - и представянето им чрез по-достъпната и същевременно многоцветна персона на Боуи. Що се отнася до връзката между Дейвид Боуи и Анди Уорхол, на лично ниво такава не съществува. Двамата се срещат един-единствен път, а Уорхол никак не е очарован от парчето „Andy Warhol" от Hunky Dory (1971). Все пак Боуи е блестящ в ролята на Уорхол във филма Баскиа.

През първата половина на 70-те Боуи беше Зиги Стардъст - извънземно глем-рок същество, сякаш паднало от небето. С костюмите на Ямамото, амбивалентна сексуалност и поразителни аудио-визуални истории. „Аз съм последният човек, който ще се преструва, че е радио. Предпочитам да съм цветен телевизор."
Тогава дойде и световната слава, а с нея и милионите долари... които отидоха в сметките на редица преждевременно уволнени мениджъри. „Изкарвах милиони, а всъщност изобщо не бях богат," спомня си Боуи. Освен за низвергнати мениджъри, кинтите отиват и за кокаин. Много кокаин.

В средата на 70-те Боуи вече не беше Зиги Стардъст. Той стана The Thin White Duke (преведено в България като Бледият херцог). „Тогава бях общо взето истински побъркан, кокаинът ми пържеше мозъка и може да се каже, че бях клинично луд."

Така смятаха и мнозина други по онова време, особено след изказвания на Боуи от рода на „един фашистки лидер би се отразил добре на Британия" и размахване на ръце в стил наци-салют на някои публични места.

През цялото това време обаче музиката и визията продължаваха да бъдат поразителни, а когато дойде т. нар. Берлински период, Боуи сътвори някои от най-големите си шедьоври. Черпейки от германския краутрок и електрониката на Kraftwerk, Боуи преобърна представата за себе си наопаки, настрани и пак наопаки, като междувременно успя да продуцира и първите два албума на Иги Поп, ключови за кариерата на най-впечатляващия торс в рокенрола.

Промените продължиха и през 80-те, стигайки до откровен комерс с албума Let's Dance (1983), но когато Дейвид Боуи прави комерсиална музика, тя не звучи мазно и отблъскващо. Тя просто звучи яко.

Отблъснатите от прекалената радиофоничност, саката с подплънки и цветните шалвари негови по-капризни фенове през 80-те, се завърнаха през следващото десетилетие, когато той вкара сериозен „арт" в музиката си. Тук трябва да призная, че аз съм от малцината почитатели на албума Earthling, съсипан от критиците.

През новия век Боуи отново стана друг - този път по-меланхоличен, визуално консервативен, но и с едно някак по-топло излъчване. Сега, десет години след последният си албум, този великолепен артист, ни поднася чудесния The Next Day. Но турне няма да има. Жалко.

Дали е уцелил момента? Според Бой Джордж да, защото „Боуи винаги е умеел да нацелва най-подходящия."
Обложката на албума представлява старата корица на Heroes, върху която брутално е цапнат бял квадрат с надписа The Next Day. Джарвис Кокър от Pulp казва: „Може би идеята е, че за да вървиш напред, трябва първо да погледнеш назад. Както се случва в световната култура в момента."
А китаристът на Spandau Ballet и актьор Гари Кемп завърша: „Докато гледах заглавието на ретроспекцията Дейвид Боуи е..., си помислих за всички нас, които, търсейки своята индивидуалност, винаги са намирали опора в Боуи. Според мен името иска да ни каже - Дейвид Боуи е... теб!"

Текст Насо Русков