Деница Драгиева

Записах се на шах, защото във втори клас видях в училище обява с шахматна дъска, на която пишеше „Тренировки - сряда и петък". Честно да ви кажа, аз се записах, само за да ходя на повече извънкласни дейности от една приятелка. (смее се) Нищо особено.
Занимавах се и с други спортове - бадминтон, волейбол, баскетбол, играех си футбол с момчетата... Но ми шиха ръката и не можех да продължа с тях, а шахът остана. Майка ми ми намери индивидуален треньор - гросмайстор Атанас Колев, започнахме да ходим по турнири и някак много бързо станаха нещата. И аз не знам как.

Забелязаха ме на европейското в Черна гора през 2008-а (когато Деница е на 12 - б. а.). Аз се явих, въпреки че на републиканското не се бях класирала за квотите, защото останах трета. Майка ми обаче реши да ми плати таксата, за да отида. Бяхме три представителки. Аз завърших единайста, другите момичета бяха назад. И всички казаха: „Супер успех! Такъв успех момиче не е правило в близките десет години," примерно. Искам да кажа - видяха, че имам потенциал. После станах държавна шампионка и така.

Винаги се боря докрай. Колкото и зле да играя, никога не съм се отказвала от партиите си. Имам спортен хъс, просто искам да печеля, да печеля, да печеля... Дори рейтингът на противничката ми да е по-висок, или да изглежда по-силна и по-здрава физически от мен, сядаме и каквото стане. Това е поредната партия шах.
Когато вдигнах купата в Порто Карас се усмихнах. Е, да, зарадвах се, но чак до рев не съм стигала. Имам по-важно световно през декември - това беше училищно, а там ще са най-добрите до 18 години. Ако на него направя такъв успех, сигурно ще съм по-подвластна на емоциите.

Стилът ми на игра е... чак пък стил? Не обичам открити позиции, където става мазало и едва ли не трябва да се надпреварваме кой може да смята повече ходове напред. Аз обичам да си маневрираме спокойно, да няма ядове.
Приемам загубите в зависимост от партията. Ако съм си играла тъпо и закономерно са ме били, го приемам. Обаче ако сама съм си направила труден живота, ми става супергадно и се вбесявам. Ама вече не го изживявам толкова драматично.

Преценявам противника по физиономията и маниера на записване, но не обичам да ги гледам в очите - защото, малко или много, се опитват да те плашат и правят глупости. Вадят сокчета, ядат вафли пред теб, шумят с пликче, правят физиономии. Ама аз не обръщам внимание, това са детски номера. И винаги съм се опитвала да бъда коректна като състезател.

Ако изобщо имам ритуал за късмет, той е, че пиша с една и съща химикалка от началото до края на турнира.
Не обичам, когато в жребия се падна с черен цвят. Но по-големите си резултати съм печелила с черни фигури. Даже е имало турнири, на които печеля от всяка черна карта, независимо кой сяда срещу мен.

Обикновено съм последният човек, който играе в залата. Моите партии са най-дълги, не знам защо така се получава.
Блокирам, когато ми е топло. Усетя ли, че лицето ми започва да се топли и вече не знам какво се случва - гледам и не виждам, времето си тече, няма никаква мисъл в главата ми. Поглеждам и на часовника има 30 минути по-малко, а аз въобще не знам какво съм правила в тях.

Заобиколена съм от хора, които не разбират какво правя. (смее се) Аз и не говоря за шах, така че е нормално. Не обичам да говоря за себе си, да се хваля, просто съм такава. Обаче сега съучениците ми бяха чели новини в интернет и като пристигнах, ми ръкопляскаха. Не го бях очаквала.
В шахматните среди ме смятат за шампионка.
За приятелите съм Дена. Нормално дете. Приятел, който се опитва да помогне, каквото и да се случва.
По душа съм откачена... Ама тия неща не са за пред микрофон.

От малка съм твърдоглава. Каквото съм искала, трябвало е да стане на секундата. Правела съм циркове на обществени места и някакви такива изцепки. Обаче после бях много спокойно дете.
Най-добрите ми приятели са момчета. Вие ги видяхте (така беше - трима, готови да изтърпят поредното интервю заедно с нея - б. а.), постоянно съм с тях, те са ми като братя. Явно с момчетата по-лесно може да се говори, няма интриги.

След училище обикаляме София, правим каквото ни скимне, глупости детски. Сега примерно обикаляхме на Нощта на музеите.
Най-обичам да слушам музика и да гледам комедийни сериали. Любимият ми е Колежани (Greek).
Рождения си ден съм празнувала един път в последните пет години. И то е малко спорен въпрос, защото дойдоха три момичета. (смее се) Просто на 8 юли в София или няма абсолютно никой на моите години, или аз съм по състезания. Тази година пък ми е година преди кандидатстване и понеже искам да уча в чужбина, мисля да наблегна на английския. И пак няма да си го празнувам.

Никога не бих станала треньор по шах. Дори децата си няма да ги карам. Не бих искала някой да носи такова проклятие. Да влага толкова усилия, толкова часове от деня, за неща, които после - като погледнеш в миналото - ще мислиш, че е загуба на време. В смисъл, ако си като мен и не искаш да правиш кариера в шаха. Не съм си представяла, че така ще се развива животът ми и няма да го направя по този начин.
Един от най-трудните въпроси, които някога съм си задавала, е какво искам да правя. Дори и сега не знам каква професия искам да имам. Предполагам нещо в банка, с което да пътувам много, защото покрай тоя шах така ми стана животът...
Искам да преборя тази несигурност, защото трябва да се мисли за бъдещето и не трябва да те е страх.

Проблемът ми е, че вярвам, че ако някой се държи лошо, но ти му помогнеш или той пожелае, може да се промени. Обаче те не се променят.
Успехът е нещо, което трябва да си заслужиш. Не може на готово да ти се даде.
Човекът, на когото се възхищавам, е Eminem. Защото е минал през твърде много трудности и хората са му казвали не, ти не можеш да правиш музика. Той обаче е казал не и е успял. И е станал най-великият. И на мен много хора са ми казвали „не можеш". Не мога, ама сега ще видите.

Скачам в дълбокото, когато си искам.
Идеите идват, когато седнеш и се замислиш.
Шахът е като живота - имаш проблеми, решаваш ги, минаваш през трудности, продължаваш сам да си правиш трудности и накрая, ако заслужиш, печелиш.
Любимата ми фраза е „Don't let them say you ain't beautiful." Е, как от кого е? От Eminem.

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев