Деница Петрова

Деница много обича всичко, което е навън. Уточняваме - морето, гората, планината. По време на следването забягва всяко лято до Щатите - там още след първи курс се намират с един детски лагер, който представлява целогодишно зелено училище. Без да се усети, вече е започнала да преподава на 25 деца. И е станала „безкрайно зелена" - силно насочена към земята, към това, което хората й причиняват, и съответната обратна реакция. След като се установява в София, започва да работи с неправителствената организация За земята, с която е в един офис и досега.

Като представител на Greenpeace за България, Деница трябва да работи на безброй фронтове. Едва преди около година екипът й се разширява със сто процента, разбирай - стават две с Габриела Петкова. Занимават се основно с представяне на световните кампании на организацията в родината ни, включват се и в общоевропейските. Най-мащабната акция, в която е участвала с Greenpeace досега, е кампанията за защита на дребното рибарство. Именно покрай нея Деница се качва на кораба, който влезе в световните новини, след като беше атакуван от руските специални части. Но за това след малко.

В момента са стартирали локална българска кампания, свързана с въглищата, но борбата там е тежка, неравностойна и засега е на ниво хората да започнат изобщо да си задават въпроси. Миналия месец представят доклад по темата за българските ТЕЦ-ове и как те влияят на човешкото здраве. Опитът им да го презентират пред старозагорските медии и общественост се оказва не дотам успешен. „Излезе една жена, страшно ядосана, и каза: Вие знаете ли, че аз съм написала книгата С любов и факти за ТЕЦ Марица Изток". Там Деница и колегите й разбират, че е много важно да работят с младите, с поколенията, за които ТЕЦ-ът не е всичко на света.

Горещата тема около Greenpeace напоследък е арестът на 30-те души по време на мирен протест срещу Газпром и нейните планове за добив на петрол в Арктика. Целият екипаж на кораба и активистите са освободени около два месеца по-късно под гаранция. За съжаление, нищо от обвиненията не е отпаднало, не е ясно дали и кога ще получат визи, за да напуснат страната. (Разговорът с Деница се случва преди президентът на Русия да обяви тотална амнистия, за около 25 000 души, между които се надяваме да попадат хората на Greenpeace, както и момичетата от Pussyt Riot - б. р.)

Връщаме се на кораба. Arctic Sunrise не е точно луксозна яхта. Всъщност е стар и очукан от живота ледоразбивач. Деница изкарва на борда общо две седмици. По време на престоя във Варна на кораба е подредена изложба и е отворен за посещения. „Беше феноменално - за два дни минаха над 2000 души". После отплават и стигат до Цикладските острови, където ги посреща флотилия от рибарски лодки. Цялото пътуване за нея е нещо незабравимо, „откъсната от света, заобиколена от различни хора с еднакво светоусещане". От задържаните познава няколко човека - първия помощник капитан, Пол от Канада, с осанка и изражение на морски вълк, в същото време изключително добър и търпелив човек, Франки от Франция и любимеца на всички - механика Иън, който нарича двигателя Памела и се смее от сутрин до вечер.

Като малка исках да стана актриса.
И станах човек, който се опитва да променя света към по-добро.

Заобиколена съм от хора, които са абсолютно отдадени и вярват в това, което правят. Може би сме малко луди.
В офиса ме смятат за част от семейството. Имаме светла и тъмна страна, аз съм от тези, които пускат коледни песнички.
Сред приятели минавам за тази, която си следва пътя.
По душа съм... (след много колебание и смях става сериозна) вярваща.

Проблемът ми е, че се опитвам да бъда на много места и накрая не знам къде съм. И че не ми стига времето за приятелите.
Блокирам, когато ми станат прекалено много дините под мишницата.
Грешките са нещо, от което не се страхувам. Грешила съм и знам, че отнема време да наместиш света си отново. Но няма как да разбереш кой път е правилен, ако просто не тръгнеш по него. В случай че сгрешиш, тръгваш по другия.

От работата си научих, че тя никога не свършва. Особено когато не виждаш реалния резултат.
Беше страшно вълнуващо, когато стигнахме до Цикладите и ни посрещнаха десетки рибарски лодки с цялата си надежда, че този кораб ще промени нещо в живота им. В такива случаи усещам, че всичко това има смисъл.

Вдъхнових се от доброволците от клуб Делфините във Варна. Тези тийнейджъри не спряха от десет до пет да развеждат хората, да им обясняват какво е това, защо го правим и защо няма риба в морето.

Съревновавам се със себе си - искам да видя докога ще издържа.
Скачам в дълбокото, когато се престраша. Има процес, чакам го да узрее в мен.
Успехът е да си в мир със себе си. Това може да ти го донесе и нещо дребно от деня ти.

Никога не знам какво има да се случва. Плановете в живота ми се струват нещо невъзможно. А съм опитвала, не е като да не съм.

Ще ми се аз да бях измислила някоя хубава мелодия. Идеален вариант е камерна и задушевна музика, струнен квартет. Симфониите са ми твърде амбициозни.
Или поне да бях казала: „Никой не знае достатъчно, за да бъде песимист."  Каза го един странен тип, не знам дали беше философ или откачалка, който ме взе на стоп от Априлци след едно почистване в Стара планина.

Текст Веселин Трандов / Фотография Васил Танев