Дядо Минчо разбира от фолклор и не се страхува да пита

Днешното вдъхновение се заражда от спомените на един велик човек с велика история. Героят ни се казва Минчо Апостолов, на 84 години, и цял живот се занимава с народна музика. Тя е неговата най-голяма страст след жена му. Това са неговите думи.

Дядо Минчо ме посрещна в скромната си, но изключително уютна къщичка и без грам да се колебае започна да ми разказва за всичките неща, през които е преминал.Разговорът ни беше дълъг и изключително интересен – успя да ме пренесе във времето, в което все още не съм била родена; времето преди повече от половин век.

Нямам представа от къде започна всичко. Той беше толкова сладкодумен, че умът ми се напълни с с ехото на думите му, а сърцето започна да трепти от звуците на гайда, които даже не се чуваха от никъде. Всичко около мен придоби фолклорно значение, а дядо Минчо се беше пренесъл в едно друго измерение; в София от преди повече от петдесет години. Взе въображаемата си четка и пред очите ми започна да рисува живи картини. Толкова живи, че все едно бях там.

Минчо е представител на автентичния български фолклор, твърди се, че е единственият шопски певец по онова време.Самоук е; единственият му учител е собствената му воля. Казва, че музиката не е нещо, на което човек може да се научи. Тя е нещо, което човек има още преди да се роди. 

Историята му започва някъде пред 1936, когато той е едва на четири години. Когато заговори за тогава, на лицето му се появи една усмивка, а в очите му се видяха всичките пъти, в които е падал и си е жулил коляното. С теченето на минутите, в очите му се сменяха много картини и съвсем скоро вътре се появи един пламък. Онзи пламът, който те кара да се питаш къде, по дяволите, е изчезнал уютът на старото време? Къде отиде безгрижието? Къде по пътя се загуби истинското детство?

Разказа ми как още когато е бил невръстно детенце излязъл на двора с две кърпи в двете си ръце и затанцувал. Точно тогава ритъмът си преправил път към сърцето му за пръв път. Без да знае каквито и да било стъпки, той просто започнал да танцувa. Той създавал собствените си стъпки и танцувал под съпровода на двете кърпи, които тогава смятал за продължение на собствените му ръце. Те били част от него.

Историята му продължава в панчаревското читалище „Виделина“ – мястото, където е прекарал половин живот. Там той сам се провъзгласил за ръководител на ансамбъла за тракийски песни, който отново той сам създал, а след това и на първата мъжка фолклорна група в село Кокаляне – отново негово дело.

„Надушихме се музикантите в училище и просто започнахме да свирим и пеем, ей така, по интуиция“ – споделя той. Именно от тук тръгнал и професионалният му път. Дядо Минчо не e учил пеене, въпреки че да стане певец била неговата мечта. Учил актьорско майсторство. Така съдбата го е срещнала с редица известни актьори, режисьори и композитори.

„Актьорството те среща с хора, така да се каже, от елита. А пък аз бях човек от селски произход и харесвах тия, бедните и отрудени селяци. Те бяха истински и това ме вдъхновяваше.“ – каза той и моментално успя да ме пренасочи към мисълта, че винаги е ценял на искреното в живота. Виждах го даже сега. На хладилника си беше окачил рисунки на внуците, а на лявата му китка все още стоеше вързана мартеница. 

Разказите му ме запознаха и с баба му - баба Митра, която също била народна певица. Баба Митра не била каквато и да е певица; тя сънувала песните. Била толкова отдадена на фолклора и това си личало по отношението й – пеела от сутрин до вечер. А нашият герой, дядо Минчо, записвал песните и правел изменения в ритъма (ето, кавърите не са нещо ново, имало ги е и преди 84 години). С течение на времето започнал сам да пише текстове, като в същото време измислял и мелодиите.

„С акъл в главата и молив в ръката“ – отговори ми той, когато го попитах как всъщност се е справял с всичко.

С две думи – музиката му носи щастие. Дори когато е лежал със счупен десен крак в болница, това не го е спирало когато чуе фолклорна песен да става прав и да танцува, макар и на един крак. „Всичко е музика“ – казва той. “Потропванията на случайни хора в автобуса, покапването на чешмата вкъщи, та дори лаят на песовете“.

Дядо Минчо, леко куцукащ и с две патерици, може често да бъде забелязан в градския транспорт, устремен към вечната си цел, квартал Люлин, винаги, когато има участие на ансамбъла на Филип Кутев. Въпреки огромното разстояние между малкото селце Кокаляне, в което живее, и столичния квартал, Дядо Минчо винаги е заел личното си място в автобуса. Точно онова зад шофьора, от страната на прозореца.

Дойде моментът, в който неизбежно вече започнах да навлизам по-дълбоко в душата му; там, където са най-ценните му хора, а именно неговото семейство. С жена му, баба Елена, музиката го срещнала. Е, така е като тя за него е всичко. И музиката, и Елена, разбира се. Неговата баба го е спечелила от пръв поглед. „Беше най-тлъстичка от всички момичета от групата, в която танцуваше и пееше и това ми хареса,“ каза ми той, смеейки се. Идилия. Това тяхното е любов. Онази истинската, която всеки търси, но малцина намират. Дошло обаче време за по-сериозната част на нещата, родило им се първото дете и баба Елена останала вкъщи да го гледа, отказвайки се от пеенето и танците. Това, което ми каза тя, е, че се отказала главно, за да може дядо Минчо да се развива в музиката; за да даде път на мечтите му.

Най-голямата гордост на нашия герой несъмнено обаче са двете му деца. „И тях заразих с музиката“ – разказа ми той, а междувременно усмивката му беше станала по-голяма от всякога. Синът му е гадулар и диригент в БНР, а дъщеря му - певица.

За мое щастие, вече привършвайки разговора си с дядо Минчо, аз най-сетне прогледнах напълно и видях, че той е един от онези чак плашещо истински хора. Онези, които 84 години все още пеят от сутрин до вечер, танцуват народни танци и обичат силно. И народната музика, и семейството си. И когато най-сетне си тръгнах от малката му и уютна къщичка, аз усетих нещо, което не бях усещала от прекалено дълго време; усетих душата си, която преливаше от емоция. А тази емоция беше любов. Ако трябваше да запомня само едно нещо от този разговор до края на дните си, то щеше да бъде, че фолклорната музика сплотява повече от всичко друго. Както е сплотила Минчо и Елена, така ще сплоти и мен и теб. И може би именно тя стои в основата на нашата велика родина България.

Защо велика ли? Кое й е великото? Великото, драги читателю, сме самите ние.

Текст Мина Георгиева