Елена Панайотова

Младежкият й екип от доброволци и професионалисти е обединен от идеята, че всяко човешко същество заслужава да се докосне до музиката, театъра, киното, фотографията, куклите, маските, бойните изкуства и танца в най-ранните си години. Ако съдим по страхотните резултати на ателиетата, уъркшопите и работилниците, чиито водещи са събрани от Елена артисти от Европа, САЩ и Африка, лесно можем да си представим скорошна реализация на най-голямата й мечта - да основе голям международен Център за работа с деца в неравностойно положение със седалища в България и Европа. Още повече, че в последните три години тя разшири проекта си и го пренесе в Африка. А от 2014 е факт и пътуващата академия в различни места на страната - Артисти за деца.

При това Елена не се е отказала и от първата си любов - театъра. Спектаклите й са безспорен акцент в най-добрите афиши на столичните театри. Не пропускай Царството земно от Тенеси Уилямс в Народния, Изобретателната влюбена от Лопе де Вега в МГТ Зад канала и другите. Препоръчваме ти ги горещо. Пищният спектакъл на Лятна Театрална Академия за деца в риск 2014 обединява всички ателиета, умело режисирани от вълшебната ръка на Елена, която от години преподава театър в университета в Утрехт. Тази година събитието ще се случи отново в сърцето на Родопите, с. Широка Лъка, на 12 юли.

Мислех си да стана актриса. Когато бях на 3 или 4, първият ми спомен за филм, който видях по телевизията, остана дълбоко у мен. Бях омагьосана. Толкова ми хареса играта в създаване на друга реалност, че реших - това е, искам да стана актриса. По-късно това пробляснало желание се трансформира в категоричния избор да се занимавам с театър и сега режисирам актьори с удоволствие и страст, които не стихват.

И станах режисьор. И преподавател. Благодарна съм за късмета си, че мога да правя това, което най-много обичам и което е страстта на живота ми - режисирам, преподавам театрални практики и поддържам забавата сред различни групи от хора и деца.

Заобиколена съм от хора, които обичат театъра. Взаимно се вдъхновяваме. Хора, обичащи децата и такива, с които сме много отдавна заедно и се чувстваме като едно голямо театрално семейство. Хора, с които сме обединени от една и съща кауза.

Вкъщи ме смятат за много нестандартна или странна, постигаща това което иска (където и да е това вкъщи). За мен това е комплимент да си отвъд всяка социална норма, а за тези, които го мислят, вероятно не е. (смее се)

По душа съм мечтател и визионер. И човек, който се наслаждава на живота във всеки миг.

Идеите идват, когато съм на екватора. (смее се) Всъщност идеите идват в тишина - когато си концентриран и дълбоко свързан със себе си. Когато съзнанието е абсолютно чисто.

Блокирам, когато се влюбя. А това е много опасно. (смее се) Иначе не блокирам, когато работя, точно обратното. Трудно ми е да опиша състоянието, когато се влюбя - много е истинско, чак плашещо. Моята страст е театърът и ако не видя влюбването като игра, тогава определено блокирам. Ако го видя като роля, всичко е наред. (смее се)

Грешките са път към промяната, която е необходима.

Компромисите са задължителни. Без тях не може да се постигне добър баланс. Компромисите са и въпрос на тренинг. Моите са път към хармонията. И по-висша цел. Ако е ясна каква е целта, тогава вече компромисът не е компромис, а балансиране на различни гледни точки.

Работата е моята страст и това, което ме кара да се усещам жива. Така че никога не работя, а живея чрез работата ми.

От моята научих, че най-важното е да приемаш хората такива, каквито са. И да приемаш момента, без съпротива. Не е конструктивно, а и е невъзможно да искаш да променяш хората или да променяш моментите. Това те изтощава страхотно и няма смисъл, защото е тежка битка с теб самия, която не води до никъде. В състояние си да променяш само себе си, така че постепенно се научих да приемам. Приемането на ситуациите и хората, такива каквито са, ускорява придвижването напред.

Никога не работя без добър екип и без да съм открила посланието, което искам да предам. И никога не работя, без да се опитам да забравя всичко, което знам до момента. Винаги започвам на чисто.

Добрият екип няма нужда от лидер - всеки знае мястото си и прави това, което трябва. Наскоро реализирахме първото издание на Пътуваща академия Артисти за деца в домове в Хасково и Гоце Делчев. Екипите от артисти, които работиха там, се справиха невероятно и предизвикаха среща с публика от 600 деца, които за първи път видяха свои връстници от домовете на сцена и ги приеха като реално съществуващи в града им. Аплодираха ги и се вдъхновиха да им протегнат ръка. Добрият екип си свършва работата, без да се привързва към резултата, но след него винаги остава вдъхновение и желание за продължение.

Най-важното за един режисьор е да види ясно потенциала на актьора, да го вдъхнови, да му подаде ръка и да му помогне да проходи в непознатото. Да бъде този, който има какво да каже. Посланието. Текста. Идеята. Да знае накъде води пътят. Случвало ми се е да попадам на страхотни текстове и да ги реализирам успешно, като Домът на Бернарда Алба от Лорка или Изобретателната влюбена от Лопе де Вега в Зад канала. Случвало ми се е и да ми предлагат невероятни пиеси, които после се превръщат освен в много интересни спектакли и в лично общуване с авторите им. Такива бяха Юн Габриел Боркман от Ибсен в Народния театър, Предопределените по Елиас Канети в русенския театър. Канети за мен беше много важна среща, като че ли текста носеше послание отвъд времето за мен самата. И, разбира се, Тениси Улиямс и Царството земно.

Съревновавам се със себе си. А понякога се втурвам да се съревновавам и с времето, което естествено е бита кауза, отвсякъде.

Скачам в дълбокото непрекъснато. Наистина ужасен навик! (смее се) Паля се лесно и бързо се ентусиазирам, но когато видя, че никой друг не е скочил в дълбокото след мен, спирам, за да помисля дали да изчакам или да продължа сама.

Успехът е, когато си помогнал на хората около теб да познаят и изразят себе си, когато си облекчил страданието, когато си предизвикал усмивки. Всъщност не знам как може да измериш успеха, мога само да дам пример, че когато започнахме работа с деца в Кения и приложихме системата на работа с маска, започнаха да се случват малки чудеса. Директорите на домовете за деца, с които работихме, споделиха, че 100% при всички деца болни от СПИН с нарушени социални и комуникативни умения и неговорещи от няколко години настъпва огромна промяна - те проговарят и стават отново социални. На практика това, което се случва, е, че играейки скрити зад маската, те откриват свободата да бъдат себе си и благодарение на тези реинтеграция на собственото аз, могат отново да започнат да общуват със света. Други деца след срещата си с нас започнаха да основават клубове по танци и поезия или да композират музика. Театърът е изкуство на настоящия миг - успехът се мери с това дали срещата между играещи и наблюдаващи се е случила и как е била съпреживяна, особено когато обменът на енергия е реализиран по равно.

Най-много обичам театъра. Ужасно обичам играта. Както и живота. За мен те са едно. Колкото повече разбирам, че животът е театър и обратното, става все по-забавно. Хората не подозират, че крилатият Шекспиров постулат, че светът е сцена и всички хората са актьори, отдавна е бил описан като светоглед и философия в древните индийски веди, които твърдят същото. И аз абсолютно вярвам, че човешкият живот е игра, в която поемаме различни роли докато се наиграем и завесата падне.

Забелязала съм, че децата винаги ме вдъхновяват и че колкото повече пътувам през различни култури, толкова повече се свързвам със себе си.

Никога не знам точно как ще се случи едно представление. Всеки път е различно. С проектите е друго. Когато започнах проекта в Кения, не знаех как ще се развие, но знаех какво искам да направя. Просто скочих в дълбокото и започнах да плувам. След мен скочиха още 4-5 човека и проектът се случи. Говоря за международната програма Артисти за деца, която 12 години се реализира в Широка Лъка и 3 години в Кения. Там, както и в България, обучаваме годишно 30 местни артисти в областите на изпълнителските изкуства, театър на маската, театър на куклите, театър на музиката, на танца и т.н. После ги оставяме да работят креативно с децата, като прилагат на практика наученото. Годишно само в Кения работим с 600 деца в продължение на 7 месеца. Докато в Широка Лъка процесът е по-кратък всяко лято, но се движи успешно. Работили сме може би с над хиляда деца за тези 12 лета и някои от тях вече са пораснали. За мен срещата с всяко дете е важна. Това са семена, които посяваш и после може само да чакаш, за да видиш как ще израстнат. Невероятно е.

Току-що разбрах, кацайки от Амстердам, че огромно дърво е паднало върху колата ми по време на дъждовната буря тук, затиснало е покрива и е запушило цялата улица. От летището ме посрещна тази новина. Бързо трябваше да организирам пътна помощ, пожарна и гражданска защита. Направих го за половин час и после се заех с колата: едната врата не може да се отваря, но шофьорът може да се напъха и дори да я подкара, без особен проблем, така че това си е късмет. (смее се)

Ще ми се аз да съм измислила кокосовия орех. (смях) А сега, сериозно. Ще ми се да съм измислила квантовата физика.

Или поне да бях казала: "Със своите мисли ние създаваме света".

Огорчава ме липсата на промяна към по-добро. Тази година бях пет месеца и половина в Африка и Индия, където гладът и мизерията са огромни. Върнах се тук и се озадачих от това, което видях по лицата на хората. Съзрях такъв вътрешен глад за щастие, какъвто не бях видяла никъде в Индия и в Африка.

Търся себе си и ми е трудно да спра. Непрекъснато търся и усещането за ананда - безкрайна радост от съществуването, описана в индийската философия като една от висшите цели на човешкия дух.

Ако не бях човек, щях да съм богиня на плодородието, вдъхновението и любовта. (смее се) Или, не... по-скоро може би делфин, планета или езерото Манасаровар.

Събуждам се с йога. И с въодушевление от факта, че съм жива. (смее се)

Заспивам с мисълта, че всичко е наред. Но това е отскоро. Много е хубаво.

Уморява ме негативната енергия.

Почивам си, когато работя и когато съм в пълна неподвижност. Странно е, но при мен е възможно и с двете. Истинската ми почивка е сред тишината на Хималаите или Родопите. Или в Рупите, които са силно енергийно място. А също и в Рилския манастир. Има места, които ме зареждат. Това е връщането към себе си. Винаги е медитативно.

Моят момент е на сцената. Когато работя, аз се превръщам в това, което правя.

Искам един ден да имам място, на което да мога да спра. Място, където да събирам хора от цял свят, обединени от обща кауза. Искам да направя няколко международни центрове за работа с деца в неравностойно положение и за обучение на млади артисти - в България, Африка и на други места по света. Да създам пространства, в които творчеството, различието и духовността могат да се изразяват свободно. Места, в които артистът се превръща в главен медиатор на образованието.

Театърът е живот. В пълния смисъл на думата.

Животът е театър, разбира се. И е лила или игра на космическия дух, който се манифестира на Земята чрез всеки от нас в различни форми и с единствената цел - да се самопознае. Лила е понятие на санскрит, дошло от мистичната древна индийска философия, в която припознавам собствения си светоглед.

А моят е и от двете по много.

Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова