Елина Нинова

За пръв път видяхме снимките на Елина във Facebook. След това ги видяхме отново и после отново. Албумът й, посветен на софийските образи и гледки, за кратък период от време се превърна в едно от най-споделяните неща в мрежата. Ако и ти си го разгледал - знаеш причината. Първото, което вероятно си си помислил, щом си зърнал живописните и красиви урбанистични пейзажи е "Кой е този град?". След това си разпознал златните маски на Народния, статуята на момченцето в Езерото с лилиите, Александър Невски, алеята в Борисовата, по която редовно се разхождаш, задния двор към Оборище, покрай който вчера мина. После бабата, която продава кокичета на Графа, таксиметровите шофьори на Раковски и дори себе си. И с изненада откриваш, че това всъщност е градът, по чиито улици ходиш всеки ден, в който си се влюбвал и разделял, в който се смееш и плачеш и с който толкова си привикнал, че си престанал да го виждаш. Следим снимките на Елина с интерес, защото всяка една от тях ни припомня в колко хубав град живеем. Вдъхновението, което дава чрез своите фотографии стана и повод за срещата ни с нея. "Обичам да се скитам по улиците на София и почти всеки ден виждам по нещо интересно", разказва ни тя, докато я разпитваме за хобито й.

Елина, как започна да снимаш и защо?
Винаги съм имала интерес към снимането. В нашия дом снимането като хоби винаги е било на почит. Още дядо ми имаше един много интересен стар апарат - от онези, в които се гледа отгоре. Изглеждаше ми като някакъв вълшебен предмет. Майка ми също обича да снима и винаги е будила възхищение в околните с акуратността, с която подрежда албумите си. Аз започнах да се занимавам с фотография по-сериозно от десетина години, когато за първи път си купих цифров апарат. Първите си стъпки направих във фотосайтовете, където имах щастието да се запозная с ценни хора, от които научих много.

За пръв път видяхме твой албум на име София във Facebook и с усмивка си припомнихме колко красива би могла да бъде тя. Как успяваш да я видиш по такъв начин?
С любов. Колкото и банално да звучи - това е отговорът. Много обичам София - в нея съм родена и израснала и тя е станала част от мен. Със снимките си се опитвам да споделя тази своя любов с другите хора. София има много интересен дух, много културни наслагвания и сгради с интересна архитектура, които често остават незабелязани. Именно тях искам да покажа.

Твърди се, че изкуството на творците е рефлекция на душата им. Важи ли това за теб и твоята фотография?
Разбира се. Каквото и да прави, човек не може да избяга от душата си, тя винаги е с него и не може да не прозира в делата му. От една картина или фотография може да се разбере много повече за човека, който ги и създал, отколкото куп изречени думи. С риск да се повторя, защото съм го казвала и друг път, ще цитирам големия фотограф Ансел Адамс, който казва: "снимката не е просто щракване с фотоапарата. В нея, без да искаме, влагаме книгите, които сме чели, филмите, които сме гледали, музиката, която сме слушали и дори хората, които сме обичали.".

Ти показваш дори и най-обикновения детайл като нещо удивително. Можеш ли да ни научиш да виждаме истински?
Достатъчно е само да поискаме и можем да видим красивото навсякъде около нас - в детайл от красива сграда, в току-що поникнало цвете или в тъжно отронващо се есенно листо, в светлината на залеза - независимо дали сме в града или сред природата, в снежинката, залепила се на стъклото ни, дори и в локвите по улиците...

Всъщност, албумът ти В софийските локви много ни заинтригува - фотографиите ни напомниха на Алиса в огледалния свят.
В един прозорец гледали са двама.
Единият видял дъжда и кал.
Другият - зеленината, пролет и небето синьо.
В един прозорец гледали са двама.

Това е стих от древния персийски учен, поет и философ Омар Хаям. Писан е през XI век. За толкова векове хората не са се променили много. И днес всеки от нас вижда това, което иска да види. В локвите започнах да се заглеждам от скоро. Досега бях склонна да търся интересни детайли от сгради, които хората не забелязват, защото рядко в забързаното си ежедневие вдигат глава нагоре и търсят красивото. Постепенно започнах да се вглеждам в тези малки огледала, образуващи се след дъжд по тротоарите, в които хора и сгради се отразяват като в паралелен свят, обърнат с главата надолу. Стори ми се интересно. При всяко потрепване от вятъра образът се размива и добива импресионистично изображение, но когато е тихо и водата се е утаила, заприличва наистина на кристално огледало.

А кое е най-интересното нещо, което си виждала в софийска локва?
За най-интересното не мога да кажа, но особено красиви отражения съм виждала на Александър Невски и на Народния театър.

Има ли неща или места, които не би искала да снимаш?
Не обичам да снимам грозното, уродливото. Не че и то не трябва да се показва, но много се спекулира с него. Ако на едно дете постоянно повтаряш, че е лошо, то накрая наистина ще стане такова. Ако на едно общество непрекъснато внушаваш колко е нещастно, то няма как да стане щастливо. Медиите достатъчно ни заливат с грозни и лоши неща. Аз предпочитам да показвам красивите.

Как минава денят на един софийски фотограф?
Дълги и самотни разходки с апарат в ръка в дъжд, сняг и по-малко в пек, защото не обичам жегите.

Опиши София с няколко думи?
Много жива, динамична, контрастна, многолика. Град на кръстопът.

София - град на кръстопът се нарича и изложбата, която представи през 2013. Подготвяш ли нещо ново?
Иска ми се да направя една по-обширна изложба, представяща София през четирите сезона. Събрала съм достатъчно материал. И също една по-малка, посветена само на софийските локви. Но засега това са само идеи.

За още снимки отиди на София в образи и думи
и Elina Ninova Photography

Текст Мартина Панайотова / Фотография Славея Йорданова

Последните интервюта от Мартина:
Емилиян Гацов-Елби