Емил Джасим

Емо е прецедент за публичния образ на учител у нас. Млад и ерудиран, със силно изявени обществени и политически позиции, в последните месеци е сред най-търсените за коментари активни хора в България. Дори се смее, че вече ще започне да се появява дори от чешмата. И има защо. Заедно с колегите си от Център за образователни инициативи въвеждат във все по-нарастващ брой училища електронна платформа за обучение, която помага за въвеждането на актуални световни практики в образователния процес и подпомага съществено квалификацията на преподавателите и възприемането на материята от учениците. А основният му двигател във всяко начинание е личното удовлетворение от добре свършената работа. Истински даскал и просветител.

Преди месец беше първият учебен ден. Ти като учител какво би искал да виждаш на тази дата в училище?
Искам да виждам учители и ученици, които нямат търпение да започне годината. Които отиват там с желание. Искам да виждам не просто усмихнати, а и уверени родители и учители.

Имаше ли такива хора на първия учебен ден?
Имаше и такива хора. Винаги ги има. Просто ми се иска да са повече.

Ти самият вече десета година преподаваш. Да разбираме, че продължаваш да влизаш с желание в класната стая?
С огромно желание. На два пъти обаче ми се случи да изпадна в колебание - дали си заслужава да продължавам да се занимавам с учителската професия. Не само заради множеството трудности - тях ги има във всяка професия, но и заради ниското заплащане; заради фактът, че образователната система е и най-консервативната, каквато и всъщност трябва да бъде. Но винаги, когато стигна до тези моменти, си задавам въпроса: „Окей, ако не правя това, какво друго мога да правя?”. И виждам, че за мен във всичко друго би имало повече пари и много по-малко лично удовлетворение и сякаш много по-малко обществена полза - не парад и показност, а реална ценност. Това, което най-силно ме задържа в тази професия е фактът, че съм научил някого на нещо. Може да звучи идиотски и клиширано, но когато един учител види, че учениците му се справят с живота и без него, значи си е свършил работата. И след като на мен ми се случва и виждам как умения и знания, които са взели от мен, вършат работа в живота на учениците, ей това удовлетворение всъщност ми е двигателя.

Каза какво искаш да виждаш на първия учебен ден. А какво не би искал да срещаш?
Апатия, страх, особено у по-малките. Както и учители, които отдавна не могат да правят нищо друго и са там сякаш по принуда, заставени от житейски избори и обстоятелства. Колеги, които приемат професията си за бреме. Това се отразява изключително много на учениците. Аз не обичам да говоря за децата - трябва да е ясно, че това са ученици, те са в една определена обществена роля и ситуация. Когато знаем, че са в тази роля, знаем и че те имат своите права, задължения и отговорности. В същото време те са и най-добрият лакмус, по най-добър начин отразяват това, което дава учителя, застанал отсреща. Когато има страх, притеснение и неуспех, това е провал на учителя, не на ученика. И в някаква по-малка степен на родителя. Защото родителят и учителят имат обща цел - да закарат ученика от точка А - на мрака и невежеството, до точка Б - на светлината и познанието. На практика ученикът прекарва много повече време със своите учители, отколкото с родителите си. Именно заради това отговорността на учителите е много по-голяма. От друга страна виждам немалко колеги, които са много талантливи, но им липсва авторитет. И то не заради друго, а защото обществото в последните 20 години, без да разбере каква е щетата, която нанася, напълно срина авторитета на българския учител.

Как се случи това?
Аз не вярвам в конспиративните теории. Смятам, че политическата класа, поради факта, че не може да събере бързи дивиденти от реформи в образованието, остави тази система недостатъчно реформирана, което се отрази много остро върху авторитета на българските учители. Това се случва и с лекарите. Винаги има хора, които грешат в работата си. На лекарите и учителите работата е по-отговорна и много често обществото залита в посока да ги обвинява с твърдението, че съсипват човешки животи, без да си дава сметка, че същите тези хора спасяват човешки животи. Струва ми се, че много кофти роля изиграха медиите, търсейки сензация в професионалния провал. И това става винаги зад маската на извинението, че хората това търсят. Ами не, хората не търсят това, просто това им се предлага. Ако медиите налагат интерес към други новини, хората ще започнат да се интересуват от тях много бързо. Защо да не търсим успешните учители, добрите практики, талантливите професионалисти?

Можеш ли да дадеш конкретни примери?
Тъй като с моите колеги от Центъра за образователни инициативи обучаваме учители - в последните три години са над 1200 учители от цялата страна, аз знам, че има изключителни български, тук подчертавам думата, даскали. Хора с наистина иновативни идеи за образованието, изключително упорити в работата си. Колко пъти си гледал или си чел нещо за такъв учител? Медиите не ни показват добрите учители. Чак напоследък стана модерно. Но само защото различни неправителствени организации силно удариха звънеца и казаха: „Хора, имаме проблем”. И проблемът е, че не можеш да очакваш високи резултати от човек със смазан авторитет и никакво самочувствие. А за тези неща тийнейджърът е изключително чувствителен.

В Центъра за образователни инициативи по какъв начин работите с учителите, кой кого намира?
Дори сега, като се прибера, имам да свърша точно това - да изпратя поздравителни адреси и да пусна обявата за курсовете. Ние ги обучаваме на това как да работят модерно с електронни системи за управление на образователния процес. Това са т.нар. електронни платформи за обучение, в които един учител си качва материалите, в които учениците решават тестове, създадени от учителя, в които всичко стои на едно място, в домейн на училището, откъдето се вади пълна статистика, въз основа на която могат да се взимат по-добри педагогически решения, което в крайна сметка е и целта. Когато има подобен тип онлайн система за определение на образователния процес, тогава по-бързо се атакуват проблемите, които има даден ученик или дадено училище. Защото много по-бързо се получава обратната връзка и се регистрира проблема. Тогава можем да мечтаем да бъдем като Финландия. Говорих си с един от нашите партньори в европейските проекти, в които участваме - Илпо Халонен, финландец, с високи позиции в тяхното министерство на образованието. Стана дума за отпадането на ученици от училище. Нали се сещаш - влизат например 64 хиляди ученици в първи клас и след 12 години се дипломират 40 хиляди. Във Финландия нивото на отпадане е 0%. На въпроса ми „Как така?”, той каза „Не отпадат”. И понеже недоумявах как е възможно, господин Халонен поясни, че просто няма причина да отпадат. Каза: „Когато има проблем, ние го регистрираме, работим по него и го решаваме”. И така трябва да бъде. Извинявай за грубия паралел, но същото е с автомобила ти - ако нещо по него не работи, отиваш и го оправяш. Защото ако нещо в колата създава проблем и не го поправиш, след това ще рефлектира и върху други части и проблемите ще станат много повече. Тук не става въпрос само за колата или за образованието, а за системата. Системата е сбор от елементи, които работят в синхрон. Нашата система дава различни дефекти на различни места и те се отразяват върху цялото.

За да се използват тези практики и електронните платформи, за които разказа, каква техническа база трябва да има училището?
Достатъчно е да има воля от страна на ръководството на училището и учителите да са компютърно грамотни. Електронната платформа за обучение, която създадохме - нарича се u4ili6teto.bg и вече има близо 20 училища, които работят с нея, се занимава точно с това. Нашето предложение към всяко училище е следното: давате ни информация за разпределението на учениците по класове и кой учител в кой клас ще преподава. Оттам ние построяваме така наречените курсове по различните предмети - пространството за всеки от тях. Всичко това е в автономно пространство в нашия сървър - за всяко училище създаваме микросайт. Например u4ili6teto.bg/18sou, това е реален субдомейн и обслужва най-голямото училище в България. Ние обучаваме преподавателите от училището как да работят технически. Учим ги и какви са методическите предизвикателства пред един учител, защо са им необходими тези инструменти. Учим ги сами да създават учебно съдържание. Вместо да им даваме риба, им връчваме въдица и ги пращаме те да ловят рибата.

Как можеш на един клас от 30 ученика, 30 индивидуалности, да му задържиш вниманието върху предмета и да събудиш интереса да се потопят в него? Защото не говорим за подход към едно дете, а към 20-30 деца.
Този казус е валиден за всеки, който излиза пред публика. Защото един учител, заставайки пред 30 души е като артист, който застава на сцената в една камерна зала. Как може един актьор да задържи вниманието на зрителите? Първо трябва някаква харизма. Трябва да усети вибрациите в тази класна стая или камерна зала. Неслучайно правя това сравнение, защото ако един учител има средно на ден по пет часа, той се вижда с над 120 души. И това се случва всеки ден. Освен харизмата и нагласата към вибрациите в стаята, той трябва да покаже на учениците и как материята, която преподава, им върши работа в живота. Тогава интересът им е привлечен.

Това е индивидуално за всеки преподавател. Ти самият как задържаш интереса на учениците ти?
Трябва да направя едно предварително уточнение - аз съм изключително строг учител. Това, което се старая да направя, е да ги въвлека в часа, като ги направя тях проактивни. Аз съм по-скоро модератор, този час е техен. Аз задавам посоката на дискусията между тях, след като обсъдим нещо, което вече сме учили. Начинът, по който могат да бъдат привлечени, е тяхното участие. В тази ситуация учителят не е на сцената като актьор, който трябва да задържи вниманието, а е сред публиката и й показва възможните изходи в представлението - както сега е модерен импровизационният театър. Принципът е същия. С тях заедно подготвяме този час. Учениците много искат да се изявяват. Трябва да им дадеш възможност да изявят себе си. Всеки човек се чувства добре, когато свърши някаква работа и бъде похвален.

Ти смяташ ли се за новатор сред учителите в България?
Определено да. Но не съм сам. За да работя в тази посока, това се дължи най-вече на моите колеги Цветан Цветански и Петър Цветков от Център за образователни инициативи. Те ми дават гледни точки, които не съм имал, както и сериозна подкрепа. Те и двамата са историци, и двамата са преподавали, като са имали собствено училище през 90-те години - Балканско училище. Единият от тях има пет деца, да са му живи и здрави, така че той е много навътре в работата с млади хора. Другият пък е автор на учебници по история. Негов е най-успешният учебник за 7 клас в последните 22 години - най-вероятно и ти си учил по него, защото аз съм. Един син, с Тутанкамон. По този начин в Центъра за образователни инициативи ние влизаме в няколко роли: тази на мениджърите на едно училище; на учителите; на авторите на учебници; на родителите и, разбира се, на учениците. Имаме поглед от всички възможни страни, ангажирани в този процес.

В образователната система у нас трябва да се направят още немалко промени. Какви са основните пречки за адекватното протичане на образованието на едно дете в България?
Те са няколко. На първо място е недостатъчната училищна автономия. Оттам по естествен път ще последват много промени. Представи си един прекрасен свят, в който на общи съвещания и обсъждания се решава тази година по кой учебник да се учи. Тогава няма да има просто три одобрени учебника, още по-малко пък да си говорим за един учебник. Тогава по естествен път пазарът за учебници ще се либерализира, ще се освободи. Всяко училище ще може да избере учебник, след като се съгласува с учителския колектив и ръководството. А могат да решат да преподават и без учебници, което е тенденция в световната педагогика.

Тоест, като в университетите, под формата на лекции?
Ами, не, не. Съдържание, което се създава от самите обучаеми. Дискусията, за която ти говорих, че се случва в моя час, е точно това. Учениците създават съдържание. Те намират най-полезните линкове в интернет по задачите, които им давам. И е нормално да е така. Учителят е този, който трябва да ги верифицира, да потвърди, че те са полезни. Аз вече години работя с платформа за електронно обучение и мога да ти кажа, че най-готините материали в Интернет са намирани от учениците. Защото това, което те намерят и сметнат за интересно, е това, което ще използват с удоволствие. А не това, което аз сметна за готино, защото за тях може да бъде твърде скучно или консервативно. Има една много интересна пирамида на възприятието - на върха й, с по-малко от 10%, е нивото на възприемане по време на лекция. Най-дългата лента, в основата, е когато обучаемият е способен да научи някой друг на съответната материя. Затова си има и термин - кооперативно учене, което е част от т.нар. конструктивистка идея за образованието.

Този метод прилага ли се в България?
Всеки учител може да го прилага, стига да реши. Дори има много колеги, които го прилагат, без да знаят, че го има като отделно обособена идея.

Преди малко отбеляза какво харесваш в професията си. А можеш ли да кажеш какво те разочарова или отчайва, фактори, които те карат да се замислиш защо продължаваш да го правиш и не тръгнеш в друга посока? Предполагам, че си имал такива моменти.
Разбира се и те не са били малко. Понякога става така, че един учител трябва да се бори с вироглавието на даден ученик заради самия ученик. Имал съм различни сблъсъци с ученици, които поради спецификата на тийнейджърската възраст, решават да се бунтуват срещу всичко и всеки. Това са най-изтощителните битки, които могат да продължат и с години. Накрая винаги съм успявал да ги спечеля, но залогът е много голям. Залогът е самият ученик. Всяка година има такива случаи и са много тежки. Имах един случай с едно момче, което беше много добър ученик, но същевременно беше много груб със съучениците си и с мен и колегите ми. Разбра всичко онова, за което сме си говорили две години след като завърши. Тогава си казах „слава Богу, има смисъл”. В края на деня може да ме натъжи ако не съм се справил със задачата си да мотивирам учениците. Както личното удовлетворение ме радва, така личният неуспех ме огорчава.

Вероятно си забелязал, че напоследък във Facebook е модерно хората да се тагват едни други в постове с десет любими албума, десет любими книги, филми и т.н. Какво ти е отношението към това явление? Намираш ли го за полезно или е по-скоро попълване на лексикон? Намираш ли смисъл в такива неща?
Съвсем честно, въпреки че аз не приемам такива предизвикателства, ги намирам за много готини. Ако по някакъв начин те могат да допринесат за това четенето да изглежда куул, това да си ерудиран да е готино, нямам нищо против. Както и кампанията на Министерството на образованието със селфито с книга. Аз самият съм популяризирал книга, която ме е впечатлявала по този начин. Споделял съм с моите приятели във Facebook колко много ми е харесала книгата Възвишение на Милен Русков. Като това го правя и когато се виждам с тях на живо. И има много хора, до които тази книга стигна така и те я прочетоха. До мен самият са стигали книги, когато някой даде своята рецензия с коментари във Facebook.
Затова съм за всякакви подобни предизвикателства. Както и серията клипове с кофи с ледена вода. Тази инициатива събра пари за благотворителност и съм окей. Но така да се поливаме самоцелно с вода, защото е забавно и всички го правят, това вече не ми харесва. Тази кампания генерира изключително внимание за амиотрофичната латерална склероза. Аз знаех отпреди какво представлява това заболяване заради Стивън Хокинг, който винаги ми е бил интересен. Иначе цялата популярност на това предизвикателство дойде от факта, че няколко известни лица го приеха и във видеата си говорят за проблема. Идеята на кофата с ледена вода е, че хората, които страдат от болестта имат това усещане много дълго време. Те се чувстват така може би 24 часа - тогава човек си дава сметка колко ужасно е това заболяване. Така че, да, такива начинания в социалните мрежи са окей.

Ти преподаваш история и си я завършил академично. Неведнъж си споменавал, че тя е твоята дисциплина. Какво е историята за теб?
Тя е моята страст. Много добре си спомням как дойде интереса. На първо място е фактът, че баща ми е родом от града, където навремето е бил Вавилон. Като дете е играл на криеница в руините на древния град. Майка ми пък е от северна България, близо до Дунава. Това е историческата България, това е ядрото й, между Дунав и Стара планина. Спомням си как един ден, може би съм бил на девет години, майка ми и баща ми ми подариха една детска енциклопедия История на света. Разгледах я, илюстрациите й бяха много детайлни и си казах „А, тези хора изглеждат като нас. Дали тогава са изпитвали същите емоции и чувства?” Това беше голямата ми загадка - дали наистина е било така и това ми стана много интересно. Много често историята, когато е по-далече от нас, се приема като приказка, дори като митология. Например идва хан Аспарух през Дунава и заявява, че тук ще бъде България. Да, но той е имал много ясна и дългосрочна политическа идея. Или пък заветът на хан Кубрат. Всъщност, този завет не е исторически верен, легендата е измислена през Възраждането, а хан Кубрат е бил много мъдър и далновиден политик. Така тръгна моят интерес - да отсея измислицата от реалността. Работата на историка е много сходна с работата на детектива. Той тръгва по следи, които понякога го отвеждат напред, друг път в задънена улица.
Ние знаем, че бащата на историята е Херодот. Но този, който превръща историята в наука или поне така се смята, е един италианец, Лоренцо Вала. В едно свое съчинение той доказва, че един папски документ, въз основа на който папата има своите претенции върху Рим, не е истински. Това е т.нар. Дар на Константин, според който император Константин дарява на папата правата върху града. Лоренцо Вала, прилагайки напълно адекватни методи, доказва, че този документ е фалшификат от средата на IX век. Той прави сравнителен анализ на езика, използван през IV век, откогато се твърди, че е документа и доказва, че в него съществуват форми, които дори не са били измислени през IV век. Това се случва в средата на XVI век. Така историята се превръща в наука. Тя има много помощни науки - археология, епиграфика, като физиката и химията също влизат в помощ на историята. Историята е единствената наука, която има своята муза. Това е музата Клео. Историята е сравнима с реставрация на картина. Един реставратор, освен да познава произведението, върху което работи, трябва да вложи умения и талант.

Какви цели и задачи си си поставил за тази учебна година и как ще работиш за изпълнението им?
В края на тази учебна година изкарвам един 12 клас, който ще се явява на един специфичен изпит и основната ми цел е да постигнем високи резултати. Другата ми важна задача, тя дори е основната, е заедно с Център за образователни инициативи да успеем да реформираме още малко системата - с помощта на други неправителствени организации и на много наши колеги. Поне още малко. Задал съм си като цел заедно с колегите ми от Център за образователни инициативи да създадем много интерактивно съдържание, което да е със свободен достъп в Интернет. Всякакъв тип интерактивни уроци, които да са напълно достъпни за всеки, който пожелае. В съвсем личен план, тъй като ще преподавам и на деветокласници, тази учебна година се надявам да ги запаля по историята. Това са ми целите и никак не са малки.

Текст Ивайло Александров / Фотография Славея Йорданова